В брой 32 на в. „Лечител“ ви представихме официалния старт на новата книга на талантливия писател Мартин РАЛЧЕВСКИ – четвъртия му роман „30 ПАУНДА“. Негови разкази, както и интервюта, многократно са публикувани във вестника. Сега разговаряме с г-н Ралчевски за житейския и творческия му път, за последната му творба и за неговите бъдещи планове – предстоящия сборник с разкази.
• Мартине, коментарите за романа „30 ПАУНДА“ са повече от положителни. Как би го определил, ако трябва да го сравниш с първите си три книги?
– Смятам, че като автор не е редно да го оценявам сам, нека това направят читателите. Още повече, че книгите на всеки писател са нещо като негови деца и той ги обича еднакво. Все пак обаче, за да не оставя въпроса висящ във въздуха, бих казал, че може би ''30 паунда'' е по-сполучлив от предишния ми роман ''Полубогиня'', защото в този има по-голяма част биографичност. Но това го казвам условно. Последната дума ще има читателят.
• В презентацията на книгата споменаваш, че някои от героите са прототипи на реални личности, с които животът те е срещал. Ти с кого от персонажите се идентифицираш?
– Всеки, който е прочел романа, би направил връзка между автора и Иван. Но все пак нека припомня бележката в началото на книгата, където пиша, че, макар и да има сходство между героите и някои реални хора, романът не е напълно биографично достоверен. Същото се отнася и за отец Антоний (Антоний е монашеското име на Джак). Истинският отец Антоний никога не е стъпвал в Англия, нито е спал с жена, нито пък е извършвал всичките там други описани грехове. Така че същото важи и за него – взел съм само най-същественото от неговия неповторим свят и уникален живот, като не малка част от привнесените детайли са художествена измислица.
• Д-р Росица Колева от Фондация „Ортодоксия“ казва за „30 ПАУНДА“, че в сюжета се сблъскват два ценностни модела – на човека от Изтока, който мечтае да постигне материално благополучие, и на човека от Запада, задоволен материално, но объркан духовно. Ти си бил от двете страни и затова можеш ли да кажеш: реално ли е търсенето и противопоставянето на материалното и духовното в двете общества?
– Това е точно така. Сблъсъкът е осезаем. Това проличава особено ярко в средата на романа, когато Джак изживява своя труден, но успешен катарзис и разкрива мъката си пред Иван, че всъщност той съвсем не е щастлив. Въпреки че, погледнато отстрани, той би трябвало да е много доволен от живота, който има. А що се отнася до това, дали е реално търсенето и противопоставянето на духовното в двете общества, бих отговорил категорично – да. Защото, макар и човекът на Запад да е по-цивилизован, спокоен и предвидим, за разлика от Източния човек, той сякаш се е обрекъл да живее без духовна храна. Докато човекът от Изток, колкото и да е потиснат, той сякаш винаги е знаел, че там (отвъд) винаги следва нещо повече. Тук много подхожда примерът с Евангелската притча за богаташа и бедния Лазар. Богаташът отива в ада след смъртта си, а бедният Лазар – в рая. Притчата е добре известна, но тя не се възприема сериозно от повечето от нас, нищо, че е казана от Самия Христос. Защо на нея се гледа без нужната сериозност? Защото на нас ни е по-лесно и ние все се стремим да сме като богаташа, пък къде ще отидат душите ни след смъртта, това е въпрос, който сякаш не е актуален. Удобно извинение, за да не мислим за истински същественото. Но всъщност това е едно пагубно и суетно самозалъгване.
• На няколко места в романа се споменава фразата „На тази земя винаги има някой, който иска да ти помогне“. В своя житейски път си извървял не малко разстояние, имало ли е някой, който иска да ти помогне, независимо къде си?
– Под една или друга форма този въпрос ми се задава за пореден път. И това е логично, защото тази фраза се повтаря в романа доста пъти. В началото тя звучи съвсем необосновано, но с всяка следваща страница тя започва да придобива смисъл, докато накрая става самата реалност. По този повод си мислех, че ще е добре самият аз да дам реални примери от живота си, че това не са само думи, а е самата истина. Затова планирам в бъдещия си сборник с разкази да включа и някои чудеса, станали лично с мен, за които по човешки нямам обяснение. Надявам се по този начин доста хора да станат съпричастни на споделеното и да затвърдят вярата си в това, което непрекъснато повтарят героите: „На тази земя винаги има някой, който иска да ти помогне.“ Ние просто трябва да сме търпеливи и да не губим вяра, че този човек наистина съществува. И тогава нещата, за които копнеем, ще се случат.
• В повечето твои творби се усещат безкрайният патриотизъм и любов към България. Планираш ли скоро да се завърнеш в родината?
– Не мога да съм съвсем сигурен дали е патриотизъм или не е просто носталгия. Много ми се иска да е първото, но може и да бъркам. В днешното време вече няма значение дали един писател ще живее в България или в чужбина, защото той може да пише, където и да е по света, и писанията му веднага да стигат до българските читатели. Така че, въпросът дали ще съм в България или не, ако ще продължавам да се занимавам с писане, не е от съществено значение. Но въпреки това аз копнея за България и бих желал да съм в родината, т.е. вътрешно се надявам да се отвори някаква възможност, та дори да стане и чудо, и да се върна, за да правя това, което обичам, на родна земя.
Днес, без да е имало каквито и да е репресии, стотици хиляди българи напуснаха родината и продължават да я напускат, за да ядат трохите, които падат от масите на преситените западняци. И тези българи се обезличават неусетно и забравят родината. Забравят вековната си свята вяра. Забравят корените си. Забравят дори собствения си език. На фона на този неспирен поток от слуги, който тече като река на Запад, малко са сякаш онези, които се чувстват духовно задушени зад граница. Малко са сякаш онези, които търсят духовното. На този фон, на препълнения корем и на изпразнената душа, много малко са тези, които се чувстват и виновни, че са сторили нещо нередно. Много малко са тези, които се чувстват като плъхове, които са избързали и са напуснали кораба, защото в морето се е надигала буря. А е добре да си го кажем честно, че е точно така. Вземете например мен. Аз, макар и със срам, го признавам, че зад граница се чувствам духовно угнетен и постепенно се превръщам в осъзнал се страхлив плъх, който е избягал от люшкащия се кораб.
Напоследък има не едно предаване по българските телевизии, в които се разправя, че уж имало втора родина зад граница и че уж България била навсякъде по света, ако си я носел в сърцето си. Децата на част от емигрантите учат български език в неделни училища и един ден навярно щели да се върнат и да помогнат за съвземането и просперитета на България. Това, според мен, са глупости. Защото, когато плъховете, в това число слагам и себе си, си напълнят коремчетата, те се отпускат и задрямват. Задрямват и, лека-полека, забравят за миналото, за идеалите си, за вярата си. И така неусетно много от нас продават душите си за паницата леща, както е според Библейския разказ за Яков и Исав. Знам, че казвам силни думи. Но това е самата истина. И все пак надежда има. И тя е, че не всички от нас имат, образно казано, само коремите си за пътеводители в живота. Може би тези малко непокварени сънародници един ден ще се пробудят. Ще се пробудят и ще осъзнаят простата истина, която всяко едно дете знае. А именно, че колкото и да са мили лелките и чичковците зад граница, мама и татко са едни. Същото важи и за родината. Ние трябва да я обичаме и да изберем да живеем в нея, не заради нещо, което бихме могли да получим в замяна, а от чисти подбуди и любов.
Интервюто взе
Елица ПАЛОВА
