С „Джу“ през Пасифика
Написах статията преди 36 години, когато заедно със съпругата ми Джу пресякохме Тихия океан с корабна спасителна лодка. В програмата „Планктон“ в продължение на 12 години и 5 експедиции изследвахме замърсяванията на Световния океан.
Тази статия излезе във в. „Поглед“ и в книгата ми „С "Джу" през Пасифика“. По-късно беше препечатвана в доста чужди вестници. Междуправителствената комисия по океанография на ЮНЕСКО я определи за награда за екология на името на иранския шах Мохамед Реза Пахлави
Дончо ПАПАЗОВ
Всеки ден извършваме визуални наблюдения на замърсителите на океана. Бавният ход на спасителната лодка, денонощната непрекъсната вахта и това, че сме само на един метър над морската повърхност, правят наблюденията ефективни.
Досега открихме няколко нефтени петна. Гледани на ширина и дължина, изглеждат невинни. Но кротостта им е като на първите плахи скакалци, предвестници на нашествието на ятото. Обследваната от нас зона на Тихия океан бе по-чиста от Атлантическия океан, много по-чиста от Черно и Средиземно море. Но не бива да се заблуждаваме. Това не е резултат на съзнателна дейност. Просто се е случило така, че е нямало кой да замърсява.
Вдишах миризмата, едва-едва забелязах рефракцията на отразените лъчи от нефтеното петно и си представях какво би станало, ако се сблъскат два супертанкера (Б.а. За четири седмици, от 15.XII.1975 г. до 10.I.1976 г. са аварирали 10 танкера, при което са загинали 45 човека. На 15.XII.1977 г. близо до нос Добра надежда са се сблъскали два супертанкера близнаци – всеки по 330 000 тона.) Естествено компанията собственици ще претърпи загуби, но ще ги прехвърлят на застрахователните институти, които ще си ги възвърнат от милионите клиенти. Така неусетно, без особени сътресения, финансовият удар ще се смекчи, ще рикошира.
Излелият се нефт е много по-лек от водата и винаги плава на повърхността, дори има лошото свойство да се разлива на огромни площи, докато се образува съвършено тънък, почти невидим филм. Тънък, невидим, но непрекъснат. Без промеждутъци, отвори и острови. Идеална изолация между атмосфера и океан. Как се мъчи океанът под тази безмилостна преграда, отдавна е описано и проверено. Кошмарната верига започва от фитопланктона. Слънчевите лъчи не достигат до него и няма добри условия за фотосинтеза. Съществуващият растителен планктон загива, а нов не се появява. После нещата се развиват с шеметна скорост. Силно намалява, видоизменя се или измира зоопланктонът, а той е храната на малките рачета и други дребни организми. Гладната смърт започва да ги коси. След тях на зловещата опашка се нареждат малките рибки, средно големите и най-големите. За качулка изчезват условията за развитие на хайвера и за възпроизводство. Има и още. Картината на ужаса трябва да бъде допълнена- 80 процента от общото количество необходим кислород се произвежда от фотосинтезата на фитопланктона. Зловещият нефтен филм прекъсва пътя на светлината и производството на кислород. И още. Изпарението на морската вода е затруднено. Рязко намаляват влажността на въздуха и океанския вятър, пасатът, мусонът и бризът не носят дъжд. На огромни територии се появява суша, глад и т.н.
Умишлено не привеждам цифри. Те са всеизвестни. Могат да се прочетат в специализирани и неспециализирани издания. Всеки от нас е виждал страшните снимки на безпомощни или измрели птици, натопили се в замърсена вода. За много хора те са станали символ на вредата от замърсяването на моретата, но смело мога да кажа, че това е малкото зло. Ефектно, плакатно, но малко.
Нефтът от един или два супертанкера ще покрие стотици хиляди квадратни километра океанска площ. И ще унищожи живота. Ефектът ще бъде подобен на атомна бомба. В края на краищата на златната скумрия и зоопланктона им е все едно от какво загиват.
За нас са важни и времетраенето, и последиците на бедствието. Убеден съм, че стотици хиляди тона разлял се нефт са почти тъй страшни за човечеството, както няколко атомни бомби.
Неволно си представям една война. Подвижността на военната техника, самолетите, корабите и автомобилите изцяло зависят от петрола. Малко от великите сили имат собствени кладенци и течното злато се доставя по море с прочутите танкери и супертанкери. Естествено, враговете им не чуват за пръв път от мен, че ако прекъснат притока на гориво, ще парализират цялата военна машина. Ще побързат да разбомбят стотици кораби и нефтеният килим ще покрие морета, океани и брегове. Сблъскването на два танкера в мирно време е изненада, но унищожаването на стотици при война е естествено. Резултатите ще надминат опасенията на най-големите песимисти. И ще са дълготрайни. Никаква утеха не е, че ще засегнат не само отбраняващите се, но и агресора.
Всичко, което пиша, се отнася за замърсяването в открити басейни, а неуморните труженици – течения и вятър, тези, които ни помагат да преплаваме Тихия океан, разнасят огромните петна. Но за човечеството може би е по-опасно разрушаването на равновесието в шелфовата зона. За много то се изразява в залепналия между пръстите асфалт по плажовете и грозната гледка на нефтените приливи. От повърхността обаче смъртта ще прониква надолу, към рибите, водораслите, мекотелите и т.н.
Отдавна заинтересувани държави и институти разработват методи за борба със замърсяванията. За жалост до този момент няма разработен нито един ефективен метод от екологическа гледна точка. Обработката на петната с детергенти (б.а. – химикали, които ускоряват разпадането на нефта) е еднакво опасна за живота в океана. Петното изчезва, но внесените химикали започват да вредят (б.а. – нефтът не е отровен, неговото действие е чисто физическо, за разлика от него детергентите са дълготрайна химическа отрова). Все още простото, безвредно, механично почистване е неприложимо за големи площи. Тогава? Остава предварителната борба, профилактиката, обезопасяването, увеличаването на сигурността и надеждността. И стотиците конгреси, съвещания и доклади.
Не правя прокоби, но е време да престанем да наричаме случайност неизбежните злополуки. Светът разполага с хиляди танкери и само във вестниците и според закона за големите числа авариите с тях се назовават случайност. Доста държави започнаха производството на нефт от морското дъно в открити води. През 1977 година бяхме свидетели на инцидента с платформата „Браво“ в Северно море, в находището „Екофиск“. За няколко дни изтекоха десетки хиляди тона суров петрол. И то съвсем близо до Европа. Шумът в пресата беше невероятен. За пръв път се писа толкова много. Англичани, французи и скандинавци се вайкаха за треската, която ще изчезне от тиганите им, датчани и норвежци за замърсения бряг, а целият свят си представи, че злото може да стигне навсякъде.
Естествено, това ще стресне производителите. Ще се вземат мерки, ще се повиши сигурността, ще се изразходват нови средства и вероятността за инциденти ще намалее. Но няма да отпадне. Аварията с платформата с нелепото име „Браво“, закотвена в антиекологическото находище „Екофиск“, е втората или третата.
Отново с прискърбие обявявам- по знайни и незнайни причини ще аварират нови кладенци и винаги нещастията, факторите и обстоятелствата така ще се преплетат, че ще бъде трудно да бъдат открити виновните. За нас те са закономерност, неизбежно следствие.
И за жалост ще продължават да се сблъскват танкери. И най-ненадейно ще се пропукват. И не навреме ще засядат в скали. И самопроизволно ще се самозапалват. И нефтът ще се разлива и шири.
Според съобщенията на „Ню Йорк Таймс“ в първите девет месеца на 1976 година е установен мрачен рекорд- потънали са 13 танкера с общ тонаж 940 000 тона(815 хил. т за 1975 г.). За същия период са регистрирани 604 големи инциденти с танкери, в това число 10 сблъсквания и 50 пожара. В резултат в морето се е изляло рекордно количество нефт – 198 277 тона.
Тогава
Мразя критикарите. Винаги съм се дразнел от тези, които посочват само недъзите, които се опиват от вреди, хаос и мрачни предсказания, които не посочват пътя, изхода от тях. Зная, че да откриеш и обясниш дадено явление, е стъпка към опознаването му, но от десет години стотици автори изпадат в злобно съзерцание на погрома върху природата.
Като икономист, пред мене стоят простите въпроси:
„Може ли човечеството да се откаже от богатствата на океана?“ Отговорът е: „Не“.
Доколко на дадения етап можем да ограничим използуването на някои от ресурсите на моретата, за да ги запазим за времето, в което ще сме по-напреднали, по-богати и по-внимателни? Може би тук е мястото за намеса на Организацията на обединените нации. И няма сила в света, която да не наложи справедливи цени, справедливо производство. „Екофиск“ не е вътрешен въпрос на Англия и Норвегия и на останалите крайбрежни страни. Ако треската изчезне от трапезата на англичаните, разбира се, че няма да умрат от недояждане, а ще я заменят с друго, с телешко например. Но един килограм телешко се получава за сметка на 15 килограма зърнени храни, част от които са единствената храна на развиващите се страни. По този въпрос не се замисля английският металург, не се замислят и гладуващите в Нигерия. А още по-малко и двамата се сещат, че заради изтеклия в Северно море нефт гладната смърт ще покоси хиляди къдрокоси африканчета.
Нефтонаходищата в океана започнаха да се разработват , след като се увеличи международната цена на петрола. Едва тогава те станаха рентабилни. Арабските страни повишават износните цени, западните им партньори съответно повдигат цените на стоките, които изнасят в страните, производители на гориво. Натрупват се милиарди „петродолари“, които се влагат в промишлеността на напредналите страни, и отново се стига до известно финансово изравняване. От хаоса страдат милионите собственици на автомобили и в създалия се бум редица фирми посягат на морето още преди да сме изчерпали резервите на сушата.
Може би трябва да изчакаме петдесет подобни катастрофи, за да се захванем с тези въпроси. Когато океанът започне да загива, ще се яви неизбежна паника, бързи решения. След години ще се окаже, че отново жестоко сме изиграни и ще се стигне до друг вид криза. Поне досега е било така. Стане ли дума за петрол, винаги има преговори и изиграни и обидени. И въпреки широко разгласената добронамереност нещата не се оправят.
