• Мартин, ти се появи на страниците на нашия вестник преди близо 4 години – първото ти интервю в „Лечител“ бе на 15.04.2010 – и веднага стана любим писател за много наши читатели. И мой – също! Дотогава ти беше издал романите си „Безкрайна нощ“, „Горски дух“ и „Полубогиня“. Помня как хората ни питаха къде могат да намерят „Безкрайна нощ“, от която нямаше нито един брой по всички книжарници в страната. Добре, че от „Сиела“ най-сетне, преди няколко месеца, решиха да я преиздадат – това е изключителна книга, която може да преобърне много съдби! Към добро, разбира се! Търсят ли те много читатели, поддържаш ли по-редовни контакти с някои от тях?
– Така е, казваш, че са изминали 4 години, а сякаш беше оня ден.
Стана ми весело (а после всъщност и тъжно), когато преди около седмица синът ми, който е почти на 9 години, надникна в монитора, докато пишех нещо.
„Тате, ти с всеки ли читател си пишеш?“, попита. „Ами... да“, отговорих. „Жалко. Значи не си известен писател – продължи той, – щом имаш време да си пишеш с всеки, значи нямаш много читатели.“ Какво можех да отговоря? Понеже отговарям на всеки, сигурно наистина нямам кой знае колко читатели. Но това са условни неща. Защото съм сигурен, че има стотици хора, които четат книги, без после да търсят контакт с авторите им.
Понеже споменаваш „Безкрайна нощ“, ще кажа, че, буквално преди три дни, една читателка ми писа, че трябва да направя всичко възможно тази книга да излезе на английски. И понеже я имам преведена на английски, и то от години, отново се замислих по темата. Жената беше въодушевена и искрена. Викам си: „Колко хубаво би било наистина това най-после да се случи.“ Още същия ден писах до няколко влиятелни хора, но отговорът беше обезсърчителен. Така че засега английският превод на „Безкрайна нощ“ ще продължи да „отлежава“ в компютъра ми и да „чака“ по-добри дни. По-важното е, че книгата я преиздадоха от „Сиела“ и сега я има в България и може да се намери или поръча. А и че този месец излезе на руски, издадена от издателство „Сатисть“. След излизането й на български исках да я видя издадена на английски, но тя се появи на руски. Може би пък така е трябвало.
• Сега, пред 40-ия ти рожден ден, който ще бъде съвсем скоро – на 4 март 2014 г., правиш ли някаква равносметка на досегашния си път? През 2012 г. излезе четвъртият ти роман „30 паунда“, а през миналата година, 2013 – петият – „Измама“. И всичко това в една непрекъсната битка за оцеляване в нелеката емигрантска действителност в Англия. Ти вече пет години живееш в Обединеното Кралство. Наистина ли са толкова зле настроени британците към нас, българите?
– Макар и да съм доста емоционален, което често ме отнася далеч от действителността, в случая с този ми рожден ден определено си правя равносметка. Юбилеят, както е и при много други хора, е повод за размисъл и при мен. Не ми е приятно, че остарявам – признавам. Помня как някога покойната ми баба, Бог да я прости, казваше, че вече не иска да се гледа в огледалото, защото не се харесва. Но стига с празните приказки. Ако се опитам накратко да опиша тази равносметка, ще се получи нещо такова: имам добра съпруга, две мили и красиви деца; труден, но подреден живот; автор съм на пет издадени романа в България, на един в Русия, на филмов сценарий и на сборник с разкази, който очаквам да излезе това лято; здрав съм (въпреки че все си недоспивам, защото пиша през нощите), имам вяра, което е най-важното, и дълбоко обичам България. Това положение не изглежда зле, съзнавам го. Но, от друга страна, изпитвам чести угризения и тревоги, които сега няма как да опиша. Ще споделя само едно, но то е многозначително. Преди месец се случи нещо, което ме накара да се замисля. Една наша гостенка, гледайки домашната ни библиотека, поиска да й дам книга за четене. Оставих я сама да си избере. Тя дълго се чуди. Накрая погледът й се спря на моите книги. Взе една от тях, седна на дивана и ме попита колко печеля от писането? След като й отговорих, тя прямо каза, че трябва да съм луд да се занимавам с писане, щом получавам такива незначителни приходи от това. Съгласих се. На теория жената бе права. Какво обаче стана после? Тя бавно върна книгата в библиотеката и си избра друга, от друг автор, който печели добре от писането. Първоначално поведението й ме обиди, но после я разбрах. Налудничаво е човек да посвещава почти всичките си сили на нещо обречено. На кауза, в която няма дивиденти. В този контекст се сетих за думите на Максим Горки, който казва: „Дори и всеки ден да ме бичуват на градския площад, аз пак ще продължавам да пиша.“ Разбира се, между мен и гения сравнението е като между мишката и орела. Но все пак мисълта му е забележителна. Може да я перифразираме и така: Не всичко на тази земя е пари.
А що се отнася до настроението на британците, за което питаш, ще отговоря с пример от моята работа. Едно от задълженията ни включва, преди да доставим колите на клиентите, да ги зареждаме с гориво догоре. За целта имаме специални карти, които важат във всички бензиностанции. Тези карти обаче имат дневен лимит от 600 паунда. Ако сумата се изчерпи, плащането не може да се осъществи. Към днешна дата горивото в Англия е най-скъпото в Европа и този лимит често се достига в края на работния ден. Преди време ми се случи следното: отидох да заредя една кола, преди да я доставя. Платих, но транзакцията беше отказана. Бензиностанцията беше далече от офиса. Звъннах на шефа ми и го помолих да ми продиктува номера на друга карта за гориво, за да пробвам да платя с нея. Той ми го каза, но това не помогна, защото само с номер не можа да се получи нищо. И той... обвини мен. Каза ми: „Мартин, защо след като добре знаеш, че горивните ни карти имат лимит, не се сети да вземеш друга карта? Вече е надвечер.“ Отговорих му, че съм се сетил и съм го направил. Картата, която държа в момента, не е тази от сутринта, а е друга, но явно има някакъв технически проблем с нея. Той провери дали наистина съм сменил картата, и след като се е увери, че е така, продължи: „Защо си сменил картата, без да ме питаш? Ако сега беше със старата карта, плащането със сигурност щеше да стане.“ Няма да преразказвам повече, защото мисля, че изводът е ясен – каквото и да бях направил, все излизах виновен. Огорчих се от това отношение. Допускам, че той не би си позволил да се държи така с англичанин. А това съвсем не е единственият случай, в който съм усетил отрицателно отношение. Преди време един клиент ме попита, след като разбра произхода ми, така: „Докога ще продължавате да идвате в нашата държава?“ Отговорих му, че ние сме малък народ и затова произвеждаме малко емигранти и не сме реален проблем. Но той продължи: „Малък народ сте, но имате най-много емигранти на глава от населението, сравнено с другите държави.“ Човекът беше интелигентен и изглеждаше ядосан. Замълчах, защото не знаех какво мога повече да кажа, а душата ми се сви. Въпреки че това са факти, иска ми се да вярвам, че те все пак са изолирани случаи. Затова нека никой не си прави прибързани изводи.
• След издаването на четвъртия ти роман – „30 паунда“, някои се опитаха да те вкарат в определението „християнски писател“. Но аз мисля, че ти си нещо много повече. Да, ти наистина си изключително отдаден на православната вяра (не само поради богословското ти образование, но и поради целия ти светоглед и духовна светлина, която притежаваш). Но ти си голям съвременен писател, майстор на психологическата драма, с който България тепърва ще се гордее. Доказва го и петият ти роман – „Измама“, който излезе от печат преди няколко месеца. Искам да поговорим по-подробно за него. Защото той се появи точно по времето на най-дълбокото отчаяние, обхванало българите, когато почти всеки ден млади хора започнаха да се самоубиват, да се самозапалват или да посягат на живота на близките си. Защо стигнахме до това дъно – да бъдем най-нещастната нация в световните класации вече няколко години поред? И къде е изходът?
– Аз сам се поставих в незавидна позиция. Голяма част от читателите си казват, че съм християнски автор и поради това навярно не ме предпочитат. Вярващите читатели пък сигурно си казват, че няма какво да научат от мен. Излиза, че съм особен автор. Хем се опитвам да бъда популярен и да достигам до всички, хем обаче пиша предимно за вярата, като засягам екзистенциалните въпроси, което прави романите ми по-сериозни.
За „Измама“ бих казал, че е книга, която се различава от останалите с това, че е прекалено земна. Тук художествената измислица е сведена до минимум. В нея се разказва за един отчаян млад мъж, който се опитва да намери средства, за да помогне на болното си дете. Но понеже това е невъзможно, той взима непоправимото решение да се самоубие, като преди това си направи застраховка живот. Той се надява с получената след смъртта му сума съпругата му да разреши проблемите.
Добре съзнавам, че това е тъжна история, но чувствах, че трябва да я напиша, защото много млади хора избират именно този път. Разбира се, едва ли те си правят застраховки, преди да скочат от моста или да се отровят. Но това е второстепенно, защото, така или иначе, застрахователните компании винаги успяват да разкрият измамата и след смъртта им пари не получава никой. Според мен много по-важно е, че тези млади хора, които се самоубиват през последните години в България, са наистина много. Затова трябва да се говори за тях! Трябва църковните служители, политиците, журналистите, а и всички добри хора, които имат достъп до медиите, да говорят, че животът е най-ценното нещо, независимо че понякога той е отчайващо тежък. Трябва често да се напомня, че самоубийството е най-страшният и непоправим акт и че душите на тези хора са обречени на вечно страдание.
С болка си спомням тук нещо. Когато бях в България, преди четири месеца за представянето на книгата, имах кратък разговор с една журналистка. Трябваше да говорим по темата за самоубийството в предаването, което тя водеше. След като обаче въпросната дама, се запозна със съдържанието на книгата, отмени участието ми с мотива, че книгата е тъжна, а темата не е актуална. Аз бих попитал риторично така: Какво по-актуално може да има от това, че всяка година в България около 300-400 млади души се самоубиват? Сигурно тази цифра е малка на фона на това, че приблизително 50 000 души годишно напускат родината. Такава съпоставка обаче е крайно неправилна, защото дори и 100 000 души на година да напускат страната, те са си живи и здрави. И един ден може да се завърнат. А дори и да решат да останат навън завинаги, те са си живи и здрави. Докато малката „незначителна“ цифра от 300 души никога няма може да се завърне от оня свят. Затова, според мен, тези самоубийства са най-страшното и едновременно с това най-актуалното нещо, за което трябва непрекъснато да се говори. Целта е да се предотврати или поне да се редуцира, доколкото е възможно, разбира се, този ужас. Така че книгата „Измама“, макар и да звучи малко дръзко казано от самия автор, определено е навременна. Всеки, който, поради една или друга причина, е отчаян или обезверен, може да потърси и намери в нея скритата надежда, а и да открие печалните последствия и безсмислие от най-страшното деяние.
Наскоро болен мой роднина ме попита, защо се случва така в живота ни, че някои хора страдат толкова много? Отговорът на този въпрос изглежда сложен само на пръв поглед, но всъщност е лесен. Страдаме заради греховете си. Понякога Бог допуска неправдите и болестите в живота ни, за да се опомним. Ние обаче сме заслепени от безгрешността си и напълно изключваме тази възможност. А решението е толкова лесно. От нас не се изисква да направим нещо непосилно, а само да приемем сполетялото ни нещастие като резултат от лошите ни постъпки. В момента, в който кажем: „Случи ми се така, защото навярно го заслужавам. Господ си знае работата. Я по-добре, вместо да се вайкам, да помисля да не съм обидил някой или злоупотребил с нещо.“ Тогава нещата бързо ще се подредят. Ще се успокоим. Ще почувстваме вътрешен мир, а и нещастието ще отмине. Казвам го от опит. Но все пак всеки има свободна воля. Може би тук е уместно да вметна, че аз много обичам романа на Лев Толстой „Възкресение“. В него става дума за това как един заможен аристократ вижда случайно в съда мръсна, занемарена, груба жена. Тя е оглупяла от болести, мизерия и пороци. Жената е осъдена заради извършено престъпление да прекара остатъка от живота си в каторгата. Тогава в ума на героя изниква един страшен спомен – тази жена е същото момиче, което някога е било слугиня в дома му, което той е обезчестил. Тя е само една мимолетна случка в живота му. Но момичето впоследствие забременяло, родителите му го изгонили и оттам бързо започнало падението. Тогава съвестта на героя се пробужда и неговото душевно страдание го преражда. Той разбира, че е невъзможно да живее, без да поеме отговорността за вината си. И тръгва заедно с жената за каторгата.
Това все пак е само един роман, но в него Толстой ни показва, че всеки един от нас, ако има будна съвест, страда не само от ударите, които получава, но и от ударите, които нанася на другите хора. Както и че страданията не са безсмислени. Но напротив – те играят значима роля в живота ни. В страданието си, ако имаме смирение, ние лесно ще открием любовта на Бога, Който сякаш ни казва: „Това ти го пращам, за да се разкаеш за... еди-кой си грях. Кажи, че съжаляваш и Аз ще ти простя.“ Респективно – ще те оздравя, ще ти помогна да си намериш работа, ще решиш проблемите си и т.н.
• През лятото на миналата година, когато започнаха гражданските протести в София, много хора бяхме оптимисти, че скоро ще видим края на тази власт, неодобрявана от много повече от половината български граждани. Помня, че тогава ти ми каза, че не си толкова сигурен в победата на протестиращите и че управляващите ще успеят да се окопаят. Дали погледът ти отстрани се оказа по-реалистичен или писателският ти усет ти помогна да направиш тази нерадостна за демокрацията в България прогноза? А сега каква е прогнозата ти за развитието на събитията у нас през 2014 г.?
– Да, помня случая. Тогава на улицата имаше десетки хиляди гневни млади хора и бе сякаш въпрос само на време това правителство да напусне властта, но аз чувствах, че това няма да се случи и ти го казах тогава. И помня, че ти се изненада. А то няма да си тръгне доброволно поради една проста причина, че е съставено от хора от двете най-кръвожадни партии – етническата и комунистическата. Историята показа, че нашият народ е страдал най-много от тях. Както и това, че те никога не биха пуснали властта доброволно. Затова, според мен, трябва да им се противодейства по друг начин, а именно – с добро. С вяра и молитва. Добре би било, ако се смирим малко и се опитаме да се помолим например. Знам, че сега някои сигурно ще ме помислят за наивник, затова ще спра дотук по темата. Преди това обаче само ще припомня един призив, който прочетох някъде в интернет. Той гласеше, че ако всички тези хиляди хора, които се събират на площада, отидат заедно и се помолят в „Св. Александър Невски“, за доброто на България, правителството ще падне бързо. Но това не може да бъде колективно решение. То е дълбоко, лично решение.
Питаш ме за прогнозата ми за 2014 година. Кой съм аз, че да знам това. Аз знам, че светът, който Бог е сътворил, е бил добър. Но светът, в който живеем сега, не е такъв. Това е свят на консуматорския човек, който винаги взима. А когато няма какво да вземе, започва да завижда. Затова и светът е в криза. Но не само икономическа криза, но и криза на приоритетите в живота. Как може да вкараме смисъл в живота си? Като изтикаме със сила комунистите и мюсюлманите от властта ли? Дали това би ни направило щастливи наистина? Не мисля. Истинското щастие се постига тогава, когато намерим смисъла. И когато заживеем така, че в часа на смъртта ни да нямаме чувството, че сме пропилели живота си. Тук говоря обаче за духовно щастие, което стъпва единствено на вярата в безсмъртието, а не на материалната сигурност. Всяко друго щастие е илюзия. Какво е това духовно щастие ли? В православния молитвеник, преди причастните молитви, има една забележка: „Поиска ли прошка от тези, които са те обидили?“ Разбирате ли за какво иде реч тук? Да кажем на този, който ни мрази: „Моля те, прости ми!“. Навярно това звучи ненормално. Но ако се осмелим да го сторим, ще помогнем и на него, и на себе си, и на десетки други около нас.
Но какво се случва в действителност? Всички настървено браним своето право и накрая всеки от нас си остава само с това голо право. Губим Бога, губим роднините, губим приятелите, колегите... Но имаме право! Ама може ли да живеем само с право? Та това би било нещо като ад.
Знам, че е по-лесно да отвръщаме на злото със зло. Така се чувстваме нормални. Другото би било инфантилизъм. Затова и днес често чуваме хората да казват на децата си да не бъдат смирени, да не постъпват както е постъпвал Христос, а да отстояват достойнството си. Но тези родители всъщност не знаят, че без Христос всички юмруци, които карат да раздават децата им и които самите те раздават, ще ги изядат някой ден обратно. В този смисъл християнството е безсилие. Но това „безсилие“ е най-сладкото нещо. Защото, когато кажем: „Да бъде Твоята воля“, ние се предаваме на Бога. И какво става тогава ли? Нещата винаги се подреждат. Да. Винаги се подреждат. И това не е метафора. Вижте какъв неистов стремеж съществува днес към материално благополучие. Колко много енергия влагаме в това да успеем, да имаме повече и повече блага; децата ни да успеят, един ден да ги видим как държат престижни дипломи, как управляват, очароват, надмогват другите, стават по-умни, по-силни, по-богати. Но защо ни е всичко това? Къде ще го занесем? Поговорката казва, че ковчегът няма джобове.
Нека да дам още един пример. Знаете ли кой е бил Св. Игнатий Брянчанинов? Бил е невероятно красив, образован, интелигентен и талантлив млад мъж. Общувал е с Пушкин и е бил приближен на Руския император. Очаквала го е блестяща кариера. Кариера, за която много от нас днес биха прегазили много хора, ако можеха да се доберат до нея. Но знаете ли какво избира талантливият млад мъж? Решава да зареже славния път и да постъпи в манастир. Баща му и майка му пламват от гняв и се отказват от него. Лично императорът го вика на среща и го моли да не слага расото. Обещава му развитие, известност, облаги... Младежът обаче се замонашва и отива в един мразовит манастир, за да слугува на другите. Няма да разказвам повече, защото това все пак е интервю, а не книга, само ще кажа, че когато майка му ляга на смъртния си одър, изпраща да го повикат. Игнатий пристига. Майката вдига глава със сетни сили: „Сине мой..., чуден мой сине – през сълзи шепти тя, – обичам те. Сега... на прага на смъртта... разбирам, че ти си направил правилния избор. Прости ми.“ Защо мислите, че тя казва това? Защото бълнува ли? Не! Казва го, защото така го мисли. Защото в последните часове преди смъртта ценностната система на всеки човек се променя. На този страшен праг никой вече не се интересува от дипломи, кариера, вещи и имоти.
А ние?... Готови ли сме наистина да кажем: „Да бъде Твоята воля“? Ако отговорът е „да“, значи сме постигнали много. Защото, щом сме в състояние да не търсим своята правда значи, че сме свободни.
• Кажи ми повече за бъдещите ти планове. Над какво работиш в момента? Ще има ли нов роман и какво ще е неговото заглавие?
– Преди три месеца се върнах от Зографския манстир. Там се поклоних на тленните останки на моя скъп приятел и състудент – отец Антоний.
Монахът, който помолих да ме заведе при мощите му, отвори вратата на хранилището. Аз се озовах в едно тъмно, тясно, но много дълбоко помещение, препълнено с човешки кости. В този момент времето за мен спря. Разтреперих се от вълнение, наведох се и целунах черепа, ръцете и останалите кости на моя приятел. И усетих нещо много значимо – поисках да остана там. Да, именно там. В това място на „нечистотата“, според представите на съвременния човек. Там се почувствах щастлив.
Късно вечерта, когато легнах в килията (която делях с четирима други души), се запитах дали съм готов да напиша романа на живота си? Току-що бях завършил последната си книга, а чувствах нов, голям порив да продължа да пиша. Не знаех обаче темата. Нощта измина трескаво и неусетно. На сутринта вече знаех отговора – бъдещият ми роман ще се казва „Антихрист“. Страшна и отговорна тема. Но аз вярвам, че ако на Бог Му е угодно, ще ми помогне да я реализирам.
И така, оставих каменистите пътеки на Света гора и поех обратно към България, а оттам – към Англия.
Сега стоя наведен на компютъра си, навън вали силно и продължително, капките чукат по прозорците, а аз пиша за живота, смъртта и смисъла. Всичко това се случва броени дни преди да навърша 40. А сякаш вчера бях на 20. Каква суета е всичко.
Каква голяма суета.
Интервюто взе Светла ЛЕФТЕРОВА-ЦОНКОВА
