Изгарянето на Свищов на Кръстовден 1810 г.
Лъчезар ТОШЕВ
Точно на Кръстовден 14/27 септември 1810 г. Свищов преживява най-тежкия момент от своята 2000-годишна история.
В поредната Руско-турска война командващият руските войски генерал Николай М. Каменски (1776-1811) заповядва на своята армия, която е превзела Свищов:
„Сжечь город! Разрушит до основанию цитадель!“
Заповедта се възлага за изпълнение на ген. Сен Прист (Сен При), който се "справя" със задачата. Градът е изпепелен. Крепостта е взривена. Това, което е останало от нея, може да се види на хълма в парка „Калето”. От Свищов остава само пепел. Изгорени са и две големи православни църкви – църквата „Св. Николай” (днес „Св. Преображение“) и църквата „Св. Илия“. От 9-те православни метоха (вкл. този на манастира „Св. Екатерина“ от Синайския полуостров в Египет, на манастира Зограф и др.) остава само този на Хилендарския манастир с църквата „Св. апостоли Петър и Павел“.
В двора на тази църква на 16 януари 1771 г. е обесен от тълпа мюсюлмани Св. Дамаскин Габровски, свещеномъченик Свищовски – проигумен на Хилендарския манастир. Съгласно светогорската традиция, няколко години след смъртта на мъченика, гробът е отворен и черепът му е отнесен в Света гора – в костницата на Хилендарския манастир. Главата му е поставена отделно в сребърна мощехранителница със следния надпис на български език:
“Зде глава проигумена Дамаскина иже бил на таксид оу Свищовъ и тамо оубивен бисть от агарянъ. 1779”.
Останалите в гроба Св. мощи са отнесени от руската армия точно на 14 септември 1810 г. и днес се покоят в Киево-Печерската лавра.
Оцелява и малката църква на калето „Св. Димитър“. Но изпепеляването на Свищов не е достатъчно за руския генерал. Той нарежда населението на града да се изсели отсреща във Влашко и лодките да се потопят, за да не могат да се върнат обратно изселените свищовлии.
Във Влашко свищовлиите се заселват в Мавродин, недалеч от Дунава, други отиват в Букурещ и в други селища, като отсрещния гр. Зимнич, Крайова, Галац, Браила, Брашов и др.
Едно от свищовските семейства – Михалаки и Тодорица Кондеви, се заселват в с. Търнава, а след това – в с. Перишор до Крайова. Техният внук е румънският генерал Константин Коанда, описан от Симеон Радев в книгата му „Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г.“ (стр.93).
Ген. Коанда помни свищовския си корен и пледира България да не се ощетява прекомерно. Неговият син Анри Коанда е един пионерите в създаването на френските реактивни самолети. Днес летището в Букурещ носи неговото име.
По онова време изглеждало, че изгарянето на града е краят на Свищов!
Но Бог решава друго!
През зимата на 1810 г. Дунавът замръзва. По леда свищовлиите се завръщат в своя град, от който е останала само пепел. Но, вместо да проливат сълзи, те се залавят за работа с прочутата си свищовска предприемчивост.
Отиват на своите необрани лозя, затрупани със сняг.
Откриват, че от снега гроздето, което някога се е изнасяло и в Цариград, и в Солун, е станало още по-сладко. Точно към Рождество Христово времето се затопля, снегът се стопява и става възможно гроздето да се обере. Свищовлиите го продават и с парите започват възстановяването на града. Като птицата Феникс Свищов буквално възкръсва от пепелта!
В началото на 1811 г. са възстановени първо 15 къщи, след това още и още и Свищов отново става един от най-многолюдните градове по Дунава.
Първо през 1812 г. те построяват училище – Славяно-елинското училище на Емануил Васкидович (даскал Манолаки).
Пари за това дарява видният представител на чорбаджи Цанковия род – Филип Сакелариевич, председател на еснафа на кожарите във Виена.
Църквата „Св. Николай“ с новото име „Св. Преображение“ се възстановява първоначално като дървена постройка. Бог чува молитвите на свищовлиите и в дървения храм. Оцелелите две църкви също функционират.
Но образованието не е можело да чака.
Парите са били определени за училище, което е инвестиция в бъдещето на града. За да възстановят църквата от камък, е било нужно време. Това става по-късно – през 1835-1836 г. Свищовлиите събират помощи, вкл. от сръбския княз, който отпуска греди от своите гори за постройката.
Бог решава и друго! Следващата 1811 г. е последната в живота на посегналия на Богохранимия град Свищов и неговите православни храмове ген. Николай Каменски.
Пак на 14 септември, но през 1812 г., завърналите се от Дунава руски войски опожаряват своя град – Москва, поради приближаването на армията на Наполеон Бонапарт. През 1814 г. в битката при гр. Реймс е ранен смъртоносно и загива от раните си ген. Сен При.
През 1831 г. започва и възстановяването на църквата „Св. Пророк Илия“. Оттам нататък Свищов и свищовлиите играят ключова роля в българското образование, църковните борби, националното освобождение и създаването на Третата българска държава.
Споменът от изгарянето на Свищов от руската армия на Кръстовден 1810 г. остава жив.
Историята на града започва да се определя спрямо това събитие – преди „изгорелството” или след „изгорелството”
През 1829 г. Руската армия на ген. Дибич отново изгаря Свищов. Този път е унищожена половината от града.
На бежанците от това време влашкият княз Александър Гика дава земя за заселване до с. Мавродин. Така възниква румънският град Александрия, основан от свищовските бежанци. Пътят от Зимнич към него и по-нататък към гр. Брашов е наречен „Свищовският път“. Този път е водел към Европа!
Остава жив и споменът за ролята на лозята, помогнали за свищовското възкресение! Затова свищовският фестивал на виното в седмицата около Кръстовден, възстановен след началото на демократизацията на България, е наречен „Свищовски лозници”!
