Мартин РАЛЧЕВСКИ
Има два вида великани. Едните са силни, големи, исполини. Някои ги наричат с прозвището мутри. Или пък културисти. Но както и да ги назовават, истината е, че те са внушителни и едри. Преди години познавах един такъв. Бях го попитал как е станал такъв. А той ми бе отговорил, че подобно тяло се постига с много упорит труд. Каза ми, че в началото бил тренирал почти по шест часа на ден. Не можех да си представя каква воля трябва да има човек, за да полага такъв непосилен, къртовски труд. Но... резултатът бе шокиращ.
Всеки знае, че благодарение на външността си тези великани винаги успяват да се подредят добре. Жените въздишат по тях. А повечето мъже изпитват завист.
Другият вид великани обаче са коренно различни. Те не се разпознават така лесно както първите. Външно изглеждат съвсем нормални, дори обикновени. Но в техните гърди има нещо, което не може да се забележи с просто око. Става дума за духовните великани. Те също полагат огромен труд. Къртовски, непосилен, двадесет и четири часов труд.
За един такъв дребен на ръст великан ще се опитам да ви разкажа сега. Неговото име е схимонах Антоний
(схимонах е монах, приел схима – най-висша степен на монашество, при която се изискват големи ограничения и пълно отричане на света – бел. ред.). Преди да стане монах, светското му име беше Тодор Джамбазов. Роден е на 25.02.1974 г. в Царево. Беше студент в Богословския факултет, редовно обучение, от 1992 г. до 1997 г. Една година преди да завърши университета, той прие монашество в Поморийския манастир. Почина на 03.03.2000 г. в Зограф.
Неговата и моята рождена дата са много близки. Имахме общи стремежи и вяра и бяхме състуденти през петте години. Оттам го познавам.
Преди да започна със спомените обаче, искам да направя уточнението, че не съм правилният човек, който трябва да пише и говори за него, защото го познавах само докато беше студент. А той се превърна в духовен великан през последните три години от живота си, които на мен не са ми познати. Но се осмелявам да споделя онова, което знам за него, заради молбите, които получих след романа ми „30 паунда“, който посветих на него, а също така и след молбите, които получих след статията ми: ПРИЧИНА–СЛЕДСТВИЕ, публикувана във вестник „Лечител“, бр. 36/04.09.2014 г., в която го нарекох „Най-новия български светец“.
Малко ми е мъчно, че именно аз, посредственият и недобре запознатият с живота на този духовен исполин, ще пиша за него. Според мен това трябва да сторят братята от Зографския манастир, където отец Антоний живя и се подвизаваше през последните години на живота си. Но аз вярвам, че и това някой ден ще стане...
Преди няколко дни се срещнах с един приятел. Хапнахме и си побъбрихме.
„Трябва да помислиш за пенсия – каза ми той по някое време, – вече си на 40, а нямаш нищо зад гърба си.“
Имаше логика в думите му.
„Явно е, че от България няма да получиш нищо, а откакто си в Англия, пък работиш за нищожни пари – продължи той, – един ден, когато остарееш, няма да имаш от какво да живееш. Трябва да си намериш по-платена работа. Да се развиеш.“
Приятелят ми беше напълно прав. Така е – човек трябва да планира и мисли за бъдещето и старините си. Да се развива. Да гради бъдещото си спокойствие.
Разделихме се. Когато останах сам, се замислих над думите му. Мислех за бъдещата ми пенсия и паралелно с това и за живота на отец Антоний, за който щях да пиша.
„Какво би казал отец Антоний на мое място? Как би постъпил той?“, питах плахо себе си.
Разбира се, отец Антоний гореше от любов към Бога и хипотетичният му отговор се подразбираше от само себе си. Той никога не би се интересувал от подобни неща. Него никога стихиите на този свят не биха го вълнували.
Когато в началото на деветдесетте години се заговори, че скоро ще отворят границите и ще може свободно да се пътува на Запад, помня, че го попитах дали мисли да замине някъде, например в Англия, Франция, Германия, Испания. А той, без да се замисли, ми отговори, че Западът не го влече.
„Мен сърцето ме тегли на Изток – каза ми, – където все още има духовни старци и защото там бих могъл да получа някаква полза за душата ми. На Запад няма какво да намеря.“
Под Изток явно имаше предвид Русия и Украйна – двете най-големи православни страни в света. Представяте ли си само? Това го казваше едно момче, което беше на двадесет години. Скоро богатите западни страни щяха да са достъпни. А той мислеше, ако имаше тази възможност, да отиде на Изток...
Беше дребен на ръст. Слаб. Леко приведен. Усмихнат. Благ. Вежлив. И дълбоко смирен. Облечен бе все с черни дрехи, които бяха видимо евтини и семпли. Носеше винаги със себе си голяма раница. Или по-точно е да се каже – огромна раница, която беше пълна с книги. Веднъж я вдигнах и едвам успях да я задържа, толкова беше тежка. Попитах го защо всеки ден носи книги, които не е възможно да прочете? А той отговори, че ги чете по малко, но и че така се бори с огъня на страстите. И наистина, ако се замислите: ако някой носи постоянно голяма 20-килограмова торба на гърба си, едва ли би имал похотливи мисли.
Помня един интересен случай от следването ни. Имахме упражнения по Апологетика. В залата имаше около двадесет и пет души. Един колега, който явно бе попаднал в Богословския факултет по погрешка, стана и започна аргументирано да защитава тезата за прераждането. Даваше примери от Стария и Новия Завет и спореше с асистента ожесточено. Всички наблюдавахме непредвидената ситуация с любопитство. Накрая асистентът не издържа и каза: „Колеги, аз бях дотук, сега сте вие.“ Озовахме се като в небрано лозе, както се казва в приказката. Опитахме се да кажем нещо, но колегата ни, който вярваше в прераждането, ни надвикваше и понеже се беше подготвил предварително, не ни оставяше да го надприказваме. Упражнението беше провалено, но това не беше от значение. В случая по-важното беше, че за наше съжаление ние не можехме да защитим Православната вяра. Още малко и онзи щеше да излезе победител. Тогава отец Антоний (използвам тук духовното му име формално, защото тогава той се казваше Тодор и все още не беше монах) стана някъде от последния чин и извика: „Я ми кажи ти нещо!“ Всички утихнаха, а о. Антоний силно каза: „Ти вярваш ли в Света Троица?“ Онзи продължи да говори врели-некипели, като например, че животните, които сега виждаме около нас, са били някога хора, че затова те не трябва да се ядат, че растенията са били преди това животни, че имало дори хора, преродени в камъни, и т.н. Онзи обясняваше, а о. Антоний не спираше да го пита дали вярва в Света Троица. И понеже онзи явно не вярваше, о. Антоний каза: „Виждате ли, той не отговаря на въпроса. Значи не вярва в Бога. А е тръгнал да ни учи на неща, които са чужди на Божието Слово.“
По време на нашето обучение в Богословския факултет всяка сутрин и вечер имаше богослужение. Тъй като аз бях мързелив, а и все още съм такъв, почти никога не ходех на сутрешната служба. От около 500 студенти, по онова време, на служба всъщност идваха най-много тридесетина души. Разбира се, о. Антоний беше винаги там. Веднъж, помня го, сякаш бе вчера (защото много рядко идвах на тези служби и помня добре посещенията си), той бе застанал напред. Аз пристигнах с малко закъснение и застанах по-назад. Тъкмо се спрях, а той се обърна. Видя ме и, като ми се поклони леко, пляскайки безшумно за момент, ми показа, че одобрява, че съм там.
Друг път ме попита дали имам планове за предстоящата нощ. Аз се изненадах. А той отвърна: „Ако можеш, ела с мен. Ще се събираме с други колеги и ще правим бдение.“ Разбира се, не можех да си представя да будувам цяла нощ и отказах.
Отец Антоний имаше много положителни черти, а и таланти. Освен смирението, кротостта, вежливостта, добротата и пламенната вяра, той беше също така и много ученолюбив. Четеше непрекъснато и беше запознат с богословието в дълбочина. Нямаше човек, който да го попита нещо и да не получи изчерпателен отговор. По едно време помня, че бе започнал усилено да учи гръцки, после учеше английски, а след това – немски. Той учеше езиците по много интересен начин. Купуваше си малки речници, които бяха с меки корици, и ги четеше подред. Четеше чуждата дума, а след това – българската, и така прочиташе целия речник няколко пъти. После си купуваше книга на съответния език и без запъване я четеше. Веднъж, виждайки го да чете на английски книгата „Еволюция или сътворение?“, му я дръпнах от ръцете и го попитах какво значат няколко конкретни думи вътре. Бях избрал нарочно най-дългите и трудните. Исках да го изпитам. Той отговори, без да се замисля. Останах впечатлен. „Какво най-много ти се отдава?“, го попитах тогава. А той каза, че това са езиците. „А какво най-много обичаш да правиш?“ – го попитах после. Той отвърна, че най-много обича да чете светите отци. Раницата му беше пълна с книги на православните свети отци.
По повод на еволюцията помня как професорът по Стар Завет ни обясняваше на лекция, че еволюцията не противоречи на Свещеното Писание и че Св. Василий Велики е имал предвид именно милиони години, като е писал известния си труд „Шестоднев“. Бях озадачен. Потърсих мнението на о. Антоний. А той отговори, че на професора му липсва вяра.
Друг път, пак по Стар Завет, ни обясняваха, че Червено море се е разделило на две по времето на Мойсей, защото са духали силни източни ветрове. На тези обяснения о. Антоний беше казал: „Липсва им вяра на даскалите.“ А когато пък ни обясняваха за великата битка на Иисус Навин, че Слънцето не може никога да спре, защото такива са физическите закони, о. Антоний беше казал, че Бог е по-силен от законите и тогава единствен се противопостави на професора открито, твърдейки, че наистина Слънцето е спряло за малко в онзи неповторим ден.
„Не, колега. Тук няма чудо“, твърдеше професорът.
„Има!“, не отстъпваше о. Антоний, а всички студенти мълчаха.
По време на пост, особено по време на Великия пост, повечето студенти се оплакваха, че няма какво да ядат. В студентския стол не готвели постно. Закуските били с масло вместо с олио и т.н. И в известна степен това беше така. Единственият, който не се оплакваше, беше о. Антоний.
„А ти какво ядеш по време на пост?“, питах го веднъж.
„Ела и погледни!“, отвърна той и отвори голямата си чанта. Вътре между книгите имаше половин хляб.
„Но, как така... Само хляб ли ядеш? – учудих се аз. – Не може да преживяваш само с хляб?“
„Само хляб ям – отвърна, – е, пия и по малко вода.“
Бяхме млади. Кръвта ни кипеше. И въпреки вярата си едвам удържахме поривите си. Нещо нормално за възрастта. По този повод го попитах веднъж как се бори с нагона.
„Когато дойдат подобни желания, е добре човек да вдигне някоя щанга, ако има такава подръка – отвърна. – Ако пък няма щанга, добре е да носи нещо тежко със себе си.“
И в действителност, както споменах по-горе, неговата раница беше невъобразимо тежка.
Веднъж, когато изучавахме христологичните ереси по време на Вселенските събори, се бе зародил следният спор между колегите: някои твърдяха, че тъй като Христос е имал човешка природа, не е можел да слезе от кръста, дори и да е искал. Това, между впрочем, се казва и от страна на евреите, които Му викали: „Ако си Син Божи, слез от кръста и ще повярваме.“ Отец Антоний каза тогава: „Можел е да слезе от кръста!“ Отговорът му беше кратък, но ясен.
В периода на следването ни имаше разкол в Църквата. Немалка част от колегите се бяха поддали на политическите вълнения и бяха взели страната на разколниците. Някои дори нападаха о. Антоний, който не беше взел тази страна. Помня, че веднъж го провокирах така: „Е, добре де, всички знаем, че патриархът (Максим) е избран с помощта на политическата власт по онова време. Защо не си признаеш, че е така?“ А той отговори: „Независимо от това той е каноничен патриарх.“ Пак кратко и ясно.
Историята после ясно показа, че отецът е бил на правилната страна.
Когато имахме междучасия, о. Антоний винаги оставаше в залите. Никога не излизаше да се шляе по коридорите. Сядаше отзад на някой чин и потъваше в книгите си.
Веднъж си говорихме за бъдещото. Попитах го има ли някакви планове.
„Аз имам проблеми със сърцето – каза ми тогава, – за мен този живот тук, на земята, няма да е дълъг.“ Сякаш знаеше съдбата си.
И така един есенен ден, по-точно един октомврийски ден на 1996 г., Тошко (както го наричахме тогава) се появи с брада и расо на лекции. Инстинктивно се наведох да му целуна ръка. И тогава се случи нещо, което не можех да предвидя. Целувайки десницата му, той също се наведе и бързо целуна моята. Дотогава подобно нещо не ми се беше случвало. А и все още не ми се е случвало – духовник да ми целуне ръка. Колегите се бяха смутили. Не знаеха как да се обръщат към него.
„Какво име ти дадоха?“, попитах.
„Антоний – отвърна той, – на Св. Антоний Велики.“
„О, прекрасно е“, отвърнах.
„Така е, но това ме притеснява.“
„И защо?“
„Много е голямо това име.“
Дните минаваха. Ходехме пак на лекции, на упражнения... само дето Тошко вече бе станал монах.
Наблюдавах внимателно как се държеше с хората. Бях любопитен, особено когато някои му целуваха ръка. И наистина. Той не правеше изключения. Всеки път, когато това се случеше, той, на свой ред, също целуваше ръка на човека срещу него.
Един ден той ми показа една видеокасета.
„Това е много ценен документален филм – каза, – разказва се за една бивша екстрасенска, която е разбрала кой е източникът на енергията, с която се е опитвала да лекува. Името на филма е „Аз бях екстрасенс“. Много е полезен. Ако искаш, може да го гледаме.“
Събрахме се десетина души и го гледахме. Ставаше дума за обладаване на въпросната жена. Между впрочем този запис днес е наличен в интернет и всеки може да го гледа, ако желае. Важното в случая беше, че о. Антоний ревностно разпространяваше тази касета, опитвайки се да помогне на много объркани по онова време хора.
Той беше също така и голям радетел за чистия живот. Имаше една книжка по онова време – „Ние искаме само твоята душа“. В нея авторът обясняваше с конкретни примери каква е вредата от слушането на рок музиката. Как текстовете на песните, които в повечето случаи зоват към разрушение, агресия, неподчинение и разврат, се „попиват“ подсъзнателно от този, който ги слуша, и това е много опасно за душата му. Подобно беше и отношението му към прохождащата по онова време чалга музика, която тогава беше, а и все още е, източник предимно на сласт и похот.
Отец Антоний беше и против предбрачните отношения между младите. Имаше тогава колеги, които уж с добри намерения се отдаваха един на друг, защото възнамеряваха после да се оженят. Но дори и на тях той не гледаше благосклонно. Някои от колегите спореха с него по този въпрос, че е назадничав. А той кротко отговаряше, че Божият закон затова е закон, защото не се променя, и че всеки сам избира как да постъпва.
Един ден, пленен от духа на времето, го попитах какво би си купил, ако спечели от тотото например един милион. Той веднага каза, че не иска да печели пари. Аз обаче настоях и по-конкретно исках да знам за какво би изхарчил тези пари, ако например го задължат да го направи, но само за себе си. Бях го затруднил с този въпрос. След кратко колебание отговори, че щял да си купи всички творения на светите отци в оригинал. Имало ги на гръцки език, били хиляди томове и стрували цяло състояние.
Друг път, спомням си, гледам го един такъв неспокоен, тревожен. Питам го какво му е, а той ми отвръща: „Зажаднял съм за общение с Христа. Изпитвам глад за Него. Искам да се причастя.“
Веднъж бях с него сам в една от залите, чакайки да дойде професорът и да започнат лекциите. И тогава се случи нещо интересно. Попитах го как се е променил животът му, откакто е станал монах. И той започна да споделя:
„Игуменът в манастира, където ме подстригаха, ми говори неща, които не са правилни. И аз съм... малко притеснен.“
„Какво имаш предвид?“, попитах.
„Ами, съветва ме неща, които са странни. Например, че трябва да внимавам как постъпвам с хората, какво им говоря. Да съм се пазел от хората. Да съм внимавал някой да не ме излъже и така нататък...“
„Но това е правилно. Ти трябва да проявяваш послушание“, леко го упрекнах.
„Е, как ще е правилно – отвърна той, – в Евангелието не пише да гледаме себе си и да внимаваме да не ни излъжат, а да се жертваме за Бога и ближния.“
„И ти сега как ще постъпваш?“
„Ще правя така, както е според Евангелието, разбира се.“
През лятото на 1997 г. отидох с един приятел в Царево на море. Нямаше как да не се възползвам от случая и да не потърся о. Антоний. Настанихме се в квартирата, изкъпахме се в морето, а вечерта отидохме да го посетим в родната му къща. Тя беше голяма. Солидна. На три етажа. Майка му ни покани и ние се качихме на последния етаж. Заварих го седнал на леглото си да чете книга.
„Как я караш, отец?“, попитах.
„Нали виждаш – отвърна той, – бездействам. Нищо съществено не правя. По цял ден чета светите отци.“
Тогава бяха Богородични пости и о. Антоний ни предложи ядки. Малко по-късно влезе майка му и започна да ни говори: „Почти не се храни... кажи му нещо, ти си му приятел... не бива така... човек не може да е здрав, ако яде само ядки и хляб. Казва ми, че били сега пости, ама... не бива чак така... Поне малко сиренце да хапне.“
Не знаех какво да кажа. За мое улеснение обаче точно тогава вратата на стаята се отвори и вътре неуверено влезе малко момченце. Най-много да беше на три годинки. Майката на о. Антоний го побутна към него и каза: „Иди... иди при него, миличък. Това е вуйчо ти. Да... не се плаши... Иди, иди при вуйчо.“
Очаквах о. Антоний да се наведе, да го прегърне. Той обаче само го погали по главата и тихо каза: „Хората са странни. Те не разбират, че аз вече нямам семейство. Какъв ти вуйчо... Монахът няма семейство.“
После майка му излезе и ние си поговорихме. Разбрах, че е дарил неговия дял от къщата на сестра си. А всичките си лични дрехи е раздал на бедните. Че се е прибрал, за да се сбогува с майка си и скоро ще напусне къщата завинаги.
„Е, хубава работа – не се съгласих с него, – трябвало е да си оставиш нещичко“.
„Нищо не ми трябва – каза той, – но ето на, виж какво се случи. Когато тук, в Царево, един приятел научи, че съм се замонашил, ми подари скъп часовник. Реших да го задържа, за спомен. По едно време обаче забелязах, че поглеждам към часовника, не само за да видя колко е часът, но и защото ми харесва.“
„И какво лошо има в това?“
„Е, как какво? Сърцето на монаха трябва да е чисто. В него не бива да има никаква привързаност.“
„И? Какво направи?“, попитах.
„Подарих го на един беден човек. И... сякаш камък ми падна от сърцето.“
Това беше последният път, когато видях о. Антоний.
Изминаха три години.
Отлично помня деня, часа и момента, когато ми съобщиха за неговата смърт. Човекът, който ми го съобщи, се казваше Младен и беше ученик в паралелния курс в Софийската семинария. Изтръпнах. Не можах да повярвам. Краката ми се подкосиха. Стана ми непоносимо мъчно.
Започнах да разпитвам насам-натам какво и как се е случило, но информацията, която получавах, беше нищожна. Разбрах само, че о. Антоний е починал в Зографския манастир и че преди кончината си е бил щастлив. Знаел е за смъртта си. Очаквал я е и не се е плашел. Разбрах също така, че след печалното събитие майка му е претърпяла катарзис. Оставила е всичко и е станала монахиня, като е приела името Антония, в памет и чест на сина си, и че година след това също е починала. Навярно стопена от мъка.
Много пъти съм си мислел през годините защо обичаме подобни на о. Антоний хора. Отговорът според мен е, че ние, вярващите, обичаме подобните на него хора, защото разпознаваме в тях Христос. Малко са днес примерите, които можем да следваме. Единици са тези, които толкова силно копнеят по Бога днес.
За моя голяма радост неотдавна се появи филм за него. За оформлението и разпространението му се погрижиха немалко хора. Ще спомена само Анжела Арсова, Петър Арловски, Стоян Тодоров и, разбира се, участниците във филма, които в известна степен за наш срам са руснаци, а не българи. Копнея, моля се и продължавам дълбоко да вярвам, че един ден зографските братя ще съдействат и за направата на един истински, дълъг документален филм, който, дай Боже, да бъде излъчен и по телевизията.
Филма може да гледате в интернет: http://www.youtube.com/watch?v=tNGLaKB6H8s
По повод споменатия филм искам да кажа само, че това, че отецът е бил нападан приживе ежедневно от бесове, е един от най-сигурните признаци за неговия благочестив живот. Ще спомена тук само двама дивни светци. Св. Йоан Рилски и Св. Серафим Саровски. Първият е бил бутнат от бяс от скалата, на която се е молил, а на втория – демон е нанесъл дълбока рана на гърба, която не е зараснала до края на живота му.
Руснаците наричат о. Антоний – Свети Антоний Атонски Нови.
А ние, ако искаме, разбира се, може да наведем глави пред този дребен на ръст великан и да възкликнем: моли се за нас, грешните, отче Антоний, моли се за България, за всички православни християни и за всички страдащи хора на тази земя.
