Антон ГЕРДЖИКОВ
На 18 август 2001 г., по време на първия събор на българите в Украйна, се откри и освети гранитен паметник, поставен на мястото, където е бил гробът на кан Кубрат, създателя на Старата Велика България. Присъстваха хиляди българи от Украйна и други страни. Откриването беше с тържественост, подходяща за държавен глава – взвод от армията на Украйна даде тържествен салют, а трима свещеници от Украинската православна църква отслужиха тържествена служба в памет на българския владетел, който е бил християнин. Организаторът на събора, големият българин Никола Габер (тогава депутат от парламента на Украйна), предостави на депутата от Народното събрание на Република България Лъчезар Тошев да пререже лентата и открие паметника.
Посланикът на Република България в Украйна и председателят на Агенцията за българите в чужбина към Министерския съвет прочетоха официални приветствия и произнесоха слова. Говориха и представители на български организации и отделни участници в събитието.
Жителите на село Новие Санжари бяха изключително щастливи от поставянето на паметника до тяхното село. Веднага след откриването на паметника и близо до него беше поставен основният камък на бъдещия храм “Св. Св. Кирил и Методий”, в основите на който ще бъдат вградени камъни, донесени от старите столици на Дунавска България – Царевград Търново, Преслав, Плиска и Охрид.
През 2002 г. съборът се организира за втор и път. Този събор беше замислен като събор на българите в Украйна, но се превърна във всебългарски с идеята да стане традиционен. Днес, 5 години след почитането на паметта на кан Кубрат, спомена за 18 август 2001 г. помрачава фактът, че през следващите години никой не отиде до паметника му. Възниква въпросът ще допуснем ли тази идея да загине. През изминалите години редица наши видни държавници посетиха официално Украйна – в това число президентът Първанов (който е и историк) и министър-председателят г-н Сакскобургготски. Но те не посетиха Кубратовия гроб. Повод за отбелязване и почитане паметта на кан Кубрат и подновяване на всебългарския събор имаше и през 2005 година. Нашата историческа наука (Енциклопедия “История на българите” и “История на средновековна България” от проф. И. Божилов и проф. В. Гюзелев) приема, че кан Кубрат е починал “към” или “около” 665 г. на 60-годишна възраст. От това следва, че през 2005 г. ние можехме да отбележим по подходящ начин 1280 години от рождението му и 1340 години от кончината му. Можехме, а не трябва ли да признаем, че и трябваше да го направим. Че сме длъжни да не убиваме родолюбието си. Можем ли да бъдем българи, без да тачим предците и историята си. Сега, през 2006 г., проблемът по поставените въпроси става още по-болезнен и по-значим. По-болезнен, защото ние, българите, имаме завидна хилядолетна история. Създали сме не една държава и във времето на хиляди години и в разстоянието на хиляди километри. И винаги те са били България – Стара Велика България, Волжска България, нашата България. Създали сме и цветущи градове като Велики Болгар, който е имал и подземна улична канализация. А нашата България е единствената държава в Европа, която има името си и го съхранява повече от 1300 години. Това име е запазил нашият, българският народ с цената на милиони жертви, огромни страдания, тежък всекидневен труд и велико непоклатимо съзнание и родолюбие. Всичко това сме длъжни да помним и уважаваме. Към водачите на нашия народ и неговата държава трябва да съхраним и изразяваме винаги синовна обич. А към кан Кубрат – основоположника на българската държавност, и като духовен обединител на българите. Ако ние, българите, не съхраняваме родолюбието си, не тачим предците си, не отстояваме постиженията или не виждаме грешките им, съставляващи историята ни, и не се учим от нея, не само ще загубим уважението на другите народи, но и ще се обречем на забрава, от която ще има кой да се възползва. За да не го допуснем, трябва и е наложително своевременно да оценяваме действията и бездействията и да търсим отговорност от всеки от нас с въпроса, задаван от римляните: КОГО ПОЛЗВА?
От в. “ПРО & АНТИ”
(Със съкращения)
