Причините за тази тъжна и плашеща статистика са много – нерационалното хранене, свързано с драстично отклонение от заложените в човешките гени параметри на нужните и полезни за човешкия организъм хранителни вещества, стресът, отсъствието на достатъчна двигателна активност и т.н. Съвременният човек катастрофално се е откъснал от естествената си природна среда, консумира храни, в които броят на сурогатите и вредните вещества решително преобладава над полезните, диша въздух с понижено съдържание на кислород, който често представлява умопомрачителен коктейл от въглероден диоксид и всевъзможни токсични вещества, които увреждат неговия метаболизъм и имунитет.
За учените невероятното разпространение на тази патология – наднормената телесна маса, е сериозно предизвикателство. В множество реномирани лаборатории по света интензивно се осъществяват изследвания, чиято главна цел е изясняването на механизма, водещ до трупането на излишните килограми. Вече няма съмнение, че наднормената телесна маса и затлъстяването се развиват, когато драстично е нарушено съотношението между енергията, получавана от приеманата храна, и енергетичните разходи на организма.
Но кой е механизмът, водещ до трупането на килограми?
Протичането на трилионите химични взаимодействия в човешкия организъм, както и тяхната скорост, се управлява от хормони, които се секретират от различни жлези и тъкани на човешкото тяло. Диригентската палка се държи от командния пункт – мозъка, който приема и обработва постъпващата от цялото тяло информация и взема съответните управленски решения за поддържане на хомеостазата в него. В този невероятен лабиринт от процеси в човешкия организъм достигането на поставената цел – изясняването на механизма на трупането на излишните килограми, е една изключително трудна задача. След нейното решаване ще може да се направи и следващата крачка – насочване на процесите в правилната за организма посока.
Философски погледнато, нашият свят, нашият живот са арена на постоянно стълкновение на две противоборстващи сили – на доброто и злото. Тази извечна борба се описва в безброй легенди, сказания и приказки по целия свят. Това противоборство в огромна степен определя качеството на живота ни, постигането на жадуваната душевна хармония и изпитването на радостите на живота. Може да звучи странно, но по аналогичен начин стоят нещата и в интересуващата ни тема – трупането на омразните килограми. Злите сили в битката за килограмите в човешкото тяло се олицетворяват от хормона с будещото инстинктивно страхопочитание название – грелин, а добрите – от хормона лептин. Тези два рицаря на тъмните и добрите сили имат и своите „оръженосци“. Грелинът – невропептида Y и невротрансмитера анандамид, а лептинът – меланоцит-стимулиращия хормон α-MSH.
Грелинът е пептиден хормон, състоящ се от 28 аминокиселинни остатъка, който се секретира главно от клетките на стомаха и тънките черва. Открит е през 1999 година от японците Масаясу Кодзима и Кендзи Кагава. Грелинът е известен като хормон на глада, тъй като стимулира апетита и повишава потреблението на храна. Установено е, че чрез кръвния ток той достига до хипоталамуса – структура в главния мозък, където активира специфични рецептори, които изпращат сигнал, извикващ чувството на глад, т.е. на потребността от приемането на храна. Колкото по-високо е нивото на грелин в кръвта, толкова по-силен е гладът и обратно. Неотдавнашни изследвания доказват, че грелинът оказва влияние на синтеза на допамин – невромедиатора, извикващ чувството на щастие, понижаващ тревожността и депресията и стимулиращ мотивацията. Оказа се, че хроничният стрес повишава нивото на грелин, предизвиквайки неудържим глад.
Добре известна е констатацията „пълнея от нерви“
В светлината на казаното, това звучи съвсем логично. Друг интересен факт във връзка с грелина е, че когато нивата му в кръвния ток са ниски, когнитивните способности чувствително нарастват, т.е. мозъчната дейност е значително по-добра на празен стомах. Съществуват доказателства и за способността на грелина да създава хранителна зависимост – изпитване на неистово желание за дадена храна, без организмът да е гладен.
Невропептидът Y, секретиран от хипоталамуса и червата, е основният помощник на „предводителя“ на тъмните сили – грелина, който освен че извиква чувството на глад, изпълнява и други функции в организма. Той стимулира натрупването на мастната тъкан, понижава стреса и тревожността, намалява чувството на болка, влияе на циркадния ритъм, намалява кръвното налягане и пр. У хората с постоянно депресивно състояние и негативни настройки нивата на този невропептид са твърде ниски. Т.е. определени хора са „генетично програмирани“ черногледци и непоправими песимисти. Анандамидът е невротрансмитер и неврорегулатор, който също има пряка връзка с апетита, но играе роля и при формиране на усещането за болка, депресивното състояние, запаметяването и пр.
Хормонът лептин е протеин, съставен от 167 аминокиселинни остатъка, който се синтезира главно от адипоцитите – клетките на мастните тъкани, но и от скелетните мускули, черния дроб и хипофизата. Той отговаря за чувството на ситост в организма. Открит е през 1994 година от американците Джефри Фридман и Дъглас Колман. Колкото по-голямо е количеството на мастните тъкани в тялото, толкова по-високо е съдържанието на лептина, постъпващ в кръвния ток. Ето защо хората с наднормена телесна маса и затлъстяване имат постоянно високи нива на лептин. Нивото на лептин нараства по време и след хранене и се понижава при отсъствие на приемане на храна. При високи нива на лептин в кръвния ток хипоталамусът преустановява секрецията на невропептида Y, т.е. блокира появата на чувството на глад. Лептинът изпълнява и други функции в организма – повишава температурата (принуждавайки организма да изразходва по-голям енергиен ресурс), стимулира действието на хормона α-MSH, който потиска чувството на глад и пр. Любопитно е, че жените са по-чувствителни към лептина, отколкото мъжете.
Организмът натрупва мастна тъкан с оглед използването й като източник на енергия – за „черни дни“. Главната роля на лептина, продуциран от мастните тъкани, всъщност е да съобщи на мозъка, че е натрупано достатъчно количество запасен източник на енергия, в резултат на което последният „изключва“ приемането на калории, т.е. чувството на глад.
Този безупречен регулационен механизъм най-често се нарушава при т.нар. лептинова резистентност,
която води към непрекъснато натрупване на мастна тъкан, т.е. на наднормена телесна маса. Лептиновата резистентност е патология, при която въпреки че организмът има достатъчен енергиен ресурс и въпреки че нивото на лептин е достатъчно високо, рецепторите на хипоталамуса не реагират на този сигнал. В резултат в кръвния ток продължава да нахлува невропептидът Y, извикващ чувството на глад и стимулиращ апетита. Т.е. лептинът високо крещи: „Достатъчно! „Батериите“ са препълнени!“, но мозъкът просто не го чува... И какво правим, когато не ни чуват? Ами крещим, разбира се. „Крещенето“ на организма се изразява в приемането на повече храна, което да доведе до повишаване на количеството на мастната тъкан, продуцираща повече лептин, с надеждата мозъкът все пак да чуе тревожния вик. Но мозъкът така и не натиска спирачката на безсмисленото трупане на килограми мастна тъкан, от която организмът въобще не се нуждае. Има обаче и друга лоша новина. Високите нива на лептин потискат секрецията на инсулин, което води до повишаване на нивото на глюкоза в кръвта, значителна част от която се превръща в... мастна тъкан.
Ако трябва да сме честни, трябва да признаем, че човешкият организъм е генетично предразположен към лептиновата резистентност, което е еволюционно наследство от онези далечни години, когато нашите предци не са се радвали на изобилие на храна, която се е намирала главно през лятото. Въпрос на жизненост и оцеляване е било натрупването на запасен източник на енергия в лицето на мастната тъкан. Очевидно през лятото рецепторите в хипоталамуса са си „затваряли очите“, т.е. ставали са по-нечувствителни към нивата на лептина с оглед натрупване на запасна мастна тъкан. В наши дни обаче, когато (за повечето хора) храната е в достатъчно изобилие, този атавистичен жест на хипоталамуса, който е програмиран за летен толеранс, носи много вреди. Счита се, че за „събуждането“ на лептиновата резистентност съществуват редица причини – затлъстяването и метаболитният синдром, повишената консумация на фруктоза и рафинирани захари, стресът, прекомерното хранене при радостни или тъжни поводи. Въобще „тъпченето“ като утеха е често срещано явление.
Доц. д-р Димитър ПОПОВ
