Брой: 38, 19 септември 2019 - МАГНЕЗИЯТ

Тадеуш ХУДИ

Той е пълен, спокоен човек. С грапавини в поведението си и небрежен в облеклото.
Всичко това го дистанцира от останалия гладък свят. Вероятно тъкмо затова би искал да огледа от далече всеки от минувачите - от своята гледна точка.
Как се приближават.
Как подбират думите си.
И как се опитват да се правят на по-умни...
Радой Ралин се настанява (все едно къде) и като Диоген оглежда хората. Как се движат като препълнени до горе с капризи гардероби, които крачат изпълнени със страсти, комплекси, празнота, а понякога и с престъпления.
- Сега не е време да обсъждаме изкуството на сатирата - казва той - а за опасността от фашизъм. Преди избухването на Втората световна война имаше няколко фашистки страни по света. Сега фашизмът се е разпространил в много нефашистки държави. В такава заразна, ежедневна проява на фашизма се превърна тероризмът.
От неговите услуги тайно се възползват и официалните личности. Понякога се случва ръководителят на някоя (например африканска) държава да посочи нечия фамилия и не след дълго човека вече го няма. Загива посред бял ден. На оживена улица. Пред хиляди свидетели. В Париж или Лондон.
Има някои места в София, които Радой Ралин никога не посещава. Н и к о г а
няма да го срещнем в това претъпкано кафене на Съюза на писателите, напомнящо по-скоро чакалнята на някоя гара. Докато на долния етаж в ресторанта може да се осъществи такава среща и дори, бих казал, би била посрещната със задоволство.
И така имах щастливата възможност да се окажа на отъпканата от него пътека. Сядам срещу него, а той със стремителни кратки изречения започва да раздава присъди...
- Човечеството трябва да разбере, че ситуацията наистина е тежка. Полумерките и демагогията не могат да се използват твърде дълго, особено що се отнася до важните неща.
- В настоящия момент по ни допада разгневената сатира, отколкото смехът. Дори усмивката поражда илюзии, а илюзията до ненужен оптимизъм.
Вече знам.
Вече разбирам... с кого имам работа.
Възнамерявах да разговарям с Радой Ралин за хумора и за Габрово - столицата на световния хумор и сатира. Но междувременно се очертава много по-широк дискурс...
- От години - казва Ралин - се повтарят много вицове за Габрово. Особено за скъперничеството. По-добри са обаче вицовете от друг район, разположен недалеч от София. Имам пред вид шопските вицове. Те са много по-образни и по-философски.
Един шоп казва:
Миналата година бяхме с жена ми на сватба. Та изнасилиха жена ми, а мен ме набиха.
Тази година отново ни канят. Жената иска, а аз се колебая.
В Габрово събират не само български вицове, но и от цял свят. Колекционират маски, плакати, карикатури, сатирични афиши и кукли. Всичко, свързано с хумора.
- Това е много ценна инициатива - казва Ралин - вече 9-10 години правят това. Построиха музей на хумора... А сега искат да издигнат паметник на Чарли Чаплин.
- А шопите нищо не са събрали. Разказват и не ценят. Разказват и забравят.
Гледам този човек и зная, че тази противоположна стена наистина не съществува за него, нищо не укрива от неговия поглед. Говорейки за Габрово, той наистина вижда този град. Целият. В продължение на много години. В библейското пространство на вековете и на другите градове.
Но ги вижда само от една страна през лупата на хумора, но това е хубава лупа, защото дори най-черните неща се виждат по-на фокус, но същевременно без обезоръжаващо отчаяние.
- Малкото кълбенце смях - казва Ралин - се е превърнало в лавина. В Габрово пристигат чужденци.
- На всеки 2 години, през месец май се провеждат фестивали на хумора и сатирата. Насъбра се много сатира без сатира... раздават се награди не на тези, които ги заслужават.
- Услади им се на габровци, а по-точно на габровските организатори ходенето по барове и банкети. Вдигна се много шум, вместо интимни дискусии за същината на сатирата и условията на нейното развитие.
- Сатирата - поучава Ралин, фучейки като 100 танка - трябва да изпреварва ЗЛОТО, защото да се дават лекове на болния, който вече е починал или оздравял, е безсмислено.
Запъхтя се и се умълча.
Танковете на Ралин преминаха като тайфун през Габрово, без да засегнат нито една къща, без да засегнат ничий живот, смазвайки обаче определен начин на възприемане на живота...
- Човечеството - цитира Радой Ралин мисълта на Маркс - смеейки се се е сбогувало с миналото си. А човекът плаче, когато му отнемат бъдещето.
- Нашето бъдеще е пълно с неизвестност. Нямаме време нито за смях, нито за плач.
Седящият срещу мен човек започва да изрича като вулкан неспокойни изречения. Те са обединени от целта, към която са насочени.
Да предпазят.
Да поправят.
Да намерят пътища и да запазят.
Тези изречения са като метеорити, които осветляват от всички страни човешката съдба. Събирам ги много внимателно. И тъкмо в тази грапава форма ги записвам, защото по този начин чувствам, че ставам по-загрижен.
В Древна Гърция - казва Ралин - бе по-просто. Медея, като убивала децата си, се е защитавала от тях. Сега мелниците не мелят брашно, а хора. Те се завъртат не от вятъра, а от частните амбиции и капризи, но не се наричат така вулгарно к а п р и з и. Казва се по-елегантно: за обществено-историческите нужди и потребности. Днес Дон Кихот не би могъл да бъде Дон Кихот. Техниката е променила човечеството във вид на машина. Всичко е свързано помежду си.
Разказва Йордан Хаджиев (габровец, съавтор на книгата:”Характерни особености на габровския хумор”):
Бях тогава още дете. Отидох при дядо ми. Доеше овцете. Беше се уморил, защото се изправи и се хвана за кръста.
- Хей, момче - ме попита той - ако ти кажа нещо, ще го запомниш ли?
- Какво има дядо?
- Ами ... ако един ден разбереш, че не ставаш за нищо, стани чиновник.
Нашият народ - казва Хаджиев - не обича чиновниците.
- Та кой ги обича? - питам себе си.
Тези мъдреци все по-малко се стараят и все повече искат да командват, вместо да проявяват разбиране и да съдействат.
Чиновниците изглежда никого не обичат. Загубили са целта в живота си, правят любов по креслата и бюрата си и на никого нямат доверие. Създават ограничения, вместо да регламентират отношенията между хората.
- Зингер - казва Радой Ралин – (лауреат на Нобеловата награда през 1978 година, автор на книгата „Моят приятел Кафка”) разказва за една жена, която си е загубила ключовете...
Тъкмо в дома на Хаджиеви в Габрово чух вица как Радой Ралин ходил на баня.
Той влиза. На входа вижда дървени налъми. Взима един, обува го и не мърда.
Какво чакаш? - попитали го габровците.
- Разцвета на българската сатира - отговорил Ралин.
*
Най-сетне стигнахме до най-важния въпрос:
- Какво представлява сатирата?
Дял от литературата - отговарям напук на тези, които пренебрежително се отнасят към всичко, което не е свързано с поезията, прозата или естетиката.
- Според мен - твърди Ралин - тя е отделна муза.
Отделните изкуства достигат до нас по различен начин. Философията - много трудно. Белетристиката значително по-добре. Сатирата най-бързо, може би защото е нещо като междуметие.
Разбирам. Тази очаквана, мечтана сатира трябва да отразява живота. Тя не може например да чака в продължение на 5 години вдъхновението но поета. И тя трябва да бъде разбираема от всички.
- Когато идеите са разбирани от народа (Радой Ралин отново цитира мисъл на Маркс), те се превръщат в материална сила.
Е, добре, казвам аз, вече знаем колко бързо трябва да реагира сатирата, а сега един малък въпрос: каква тя трябва да бъде?
Радой Ралин се усмихна и отговори с един каламбур:
- Не може да бъде създадена от „Под-Лец”.
Това означава между другото, че Станислав Йежи Лец (според Ралин) е очертал с творчеството си едно определено, задължаващо останалите сатирици високо ниво.
Хм...нима пътувах толкова далеч от родината си, за да се замисля за Станислав Лец?...
Представих си го как ежедневно минава по един и същи път. От Пазара на Нове място, от дома, където пеликанът разкъсва с клюна своята гръд, минава покрай Старе място и колоната на Крал Зигмунт.
След малко ще влезне за малко до кафенето на Съюза на писателите, минавайки бавно край паметника на Мицкевич.
А по-късно, без да спира, се отправя по ул.”Нови Швят” до ул. „Виейска” в кафе-сладкарницата „Чителник”.
Върви без да бърза, разговаря със срещнатите минувачи, но през цялото време подрежда някакви думи в толкова очевидни мисли, които се превръщат в афоризми.
Има още Щастливи Острови
в морето от Равнодушието.
- Никой не работи така старателно над езика, както сатириците и детските писатели.
- „Добре въоръженият сатирик” има по 10 синонима за всяка дума, а една трета от неговата дейност (както и на почти всеки поет) трябва да бъде свързана с преводи, защото иначе ще се превърне в един Нарцис.
В момента, в който го слушам, не знам защо в съзнанието ми изплува следната миниатюра на Лец:
Тези, които нямат
нищо за казване,
нека мълчат.
Колко музикално ще подсилят
човешкия хор.
Нападна ме тази миниатюра и - искам или не - породи следния въпрос към Ралин:
- А Вие (освен изпарилите се присъди) какво бихте искали да кажете?
Катя Солнцева (моята делова и трудолюбива преводачка) каза, че Радой Ралин е автор на стотици такива интересни словоформи, с латинска основа, познати на много народи като:
импотенденция
и коммонархия
Освен несъмненото сатирично острие на тези двусъставни словоформи (защото дори не са две пълнозначни думи) те ми дават вярата, че независимо от големите разстояния и езикови различия, границите на земята и на небето, ние можем доста лесно да се разберем.
Може да намерим общ език при разглеждането на важни въпроси.
- По-лесно е да се уцели с ракета най-отдалечената планета, отколкото един човек да попадне в сърцето на друг човек - е казал някога Иля Еренбург.
Ралин не говори за сърцето и звездите. Той просто се опитва да обединява хората като ги обезпокоява със словото си.

Сп.”Окорице - обществено-литературен ежемесечник на клуба на младите писатели, 8-9 (август/септември), 1984 г., с.106-110.