Славният и героичен 10-и докара, освен политико-стопански, тоже езикови промени. Едните и другите стоят под общ знаменател, сведим до име съществително с нему прилегнало прилагателно: раболепно чуждопоклонство. Явлението съвсем не е ново в новейшата ни история, то само промени географическата своя посока. До него ден управленската върхушка, без малко да турна крадушка (и аз ги разумявам тия римувачески пущини), гъвкаво гънеше гръбнак накъмто изток, гдето буйно вирееше могъщият и непобедим SSCP, че и необясним: бе как изчезна той, дето ни гръмогласно, победоносно, ликуващо, тържествуващо уверяваше, чак проглушаваше, дека щял бил во веки да векувал, пък хоп, даже и без троп, хлътна, тютюю, в небитието. После дойде 180-градуса, не водка, а идеологическо връц с до завчерка непредвидимо верноподанство: възлюбихме от все сърце запада, и то двойно, ибо там са Европейски съюз + Ю ес ей, хей, здравей. Но, вече без лирическо-политикономическо отстъпление, българи юнаци, възторжено и смело пак крачим все напреде и никогиж надире, към поредното ни светлейшо бъдеще.
Та: оня 10-и, не по-малко дивен от 9-и, повлече крак всячески, включая граматически: мина, що мина, започна гонение срещу цял един разред в родната ни реч омайна, сладка, реч на мама и на татка, а именно: подгони думи от порядъка на продавачка, директорка, полицайка, управителка, журналистка, пианистка, готвачка, спортистка, купувачка, цигуларка и още, и още от тоя злощастен вид. Чеда на ония, които подир комунистическото възшествие унищожиха 197 000 българи (по сведение от Никола Алтънков), нали сега не можеха да трепят човеци, щото демокрацийка, туйцък, онуйцък, подръкавиха се да затрият поменатите слова, ибо за них копче не бива да възразиш: няма закон против убиването на думи.
Нали всякое крушлé има свое опашлé, тоест нищо се не пръква от нищо, а от нещо, кое роди тая изневиделична ярост връз невинните словооблици? Как да обясним защо бе подхванато низвергването им от говора ни мил? С какво те прогневиха скоротечно демократясалите ни политико-управленци, които пък заразиха купища, купчини, купчинки тям подчинени люде? Нали сегашните вождове и нихните подопечни вторачиха одеве просветлени взори към блажения Запад, току съзряха: бре, в английския велик език такива думи няма.
Жена, мъж, женомъж, мъжена,
винаги е все едно и също слово, без никаква посочка досегателно пола на лицето. Дето е рекъл оня, от къде толкоз ум, че да го звуком и буквом изобразят британци? А употребяват допълнителни – патерични – средства: мистър, мис, мисис, они, лепнати о името, указват пола. Езикът наш, изтънчен до възхита, разполага с начин безпогрешно да отбелязва пола/граматически род: влезе председателката, от ясно по-ясно, жена. Нашите предци създали са морфологическо средство (-ка) разкриващо пол. Извод с поука: божем английски, че и самси Шекспир, ама такава съответка за -ка не обладават, в тая точка бием явно, па очевадно, кой може, го може.
Въпросното -ка е наше безспорно предимство. А ние го прокуждаме недалновидно, подражателски, низкопоклонски, угоднически, без малейш усет за собствени ценности и национално достойнство: нещо от блажения Запад ли е, непременно превъзхожда тукашното и трябва да въведем инородното. Съвсем не преувеличавам: притежаваме не една, а две думи за пейзаж: гледка, изглед, а предпочитаме френската. Другояче повторено, вършим именно каквото светогорският инок е горестно порицал с „О, неразумний и юроде, поради что ся срамиш” (…)
Случаят -ка е показателен с
печалното безкултурие
(чети дупедавщина), отличаващо днешната ни политико-управленска прослойка, но и обществото като цяло, зер оно безпрекословно последва лошия й пример. В туй осъдително деяние осведомителни/осмърдителни средства изиграха отрицателно-решаваща роля: те го безкритично подеха, разпространиха, наложиха, по всичко изглежда неповратимо. Политико-управленци затуй са политико-управленци, да маймунясват, западноугодничат безпрекословно, ала вестникари, радиожурналисти, телевизионери, нали те са учили малко повечко български език, защо възприеха, в пълно съгласие, най-охотно, тая простотия? Как те, вадещи си хляба чрез словото, не видяха каква дивотия подкрепят, утвърждават? За връх на срамотите, даже писатели, поети участват в туй всенародно затриване на -ка. Ставащото онагледява шопската мъдрост най-мразим да мислим, оти се пóтим.
За разлика от английскоговорещите, ние казваме, пишем „тя била вкъщи”, тоест подаваме сведение, че извършителката на глаголното действие жена е. А според демократясалия скудоумен мурафет она е преподавател (?!). Иди, че разбери що е, хем жена, хем мъж. И още: „моята баба от малка е възпитана да спазва православните празници, тъй кара и до сега, макар че стана учител” (?!). И пак: „работеща на две места, тя намери време и да стане шофьор” (?!) Езикът наш насущний е развил своя, удивителна по точност, стройност и краткост, система да изразява едновременно, чрез -ка, и пол, и занятие. А вместо да сме благодарни към безименните й създатели и да я пълноценно употребяваме, ние, вредоносно за словесността ни, тоест за самите нас, я прогонваме. И като го стръвно-глупашки вършим, какво, какво пък в замяна печелим? Все едно имаш три жълтици, па хвърляш една, понеже твоят съсед има две. Такъв разсипник едва ли някой би го похвалил, а ние всекидневно го правим като неистово махаме -ка.
Нищейки стореното, не бива да подмина Института за български език (ИБЕ): не обелва зъб досежно изгонването на злочестното -ка, трае си като бълха в гащи. Понятно, дори очакваемо: ИБЕ си гледа рахатлъка, не го никак вълнуват дребнотийки някакви, ако го засягаха, оти мълчи като бит задник? Всеотдаден е на вътрешно-ведомствени въпрослета, колцина са докторясали, колко са отзива отпечатани за трудеца или трудището на еди-кого и тям подобни благопристойни занимавченца, интересуващи шепа особи, не се главоболи с настоящето състояние и още по-малко развитие на живия, сегашния език. Но ИБЕ ползва държавни средства, тоест мои, твои, щом го издържаме ние данъкоплатците, сме в правото си да му искаме сметка той как, с какво участва в съдбата на днешната ни словност, какво прави да опазва невероятното й богатство. Институтът си е отдавна тихинко избрал нему сгодното становище, гласящо, че езикът се развива по свои собствени закони, та человеци не трябва да се в них твърде месят, само ги оразборяват, обобщават, тълкуват. Щом тъй било, как, как, как госпожите и господата ще обяснят появата на язикот, ей тъй, от само себе си ли, без ничия намеса, язикот сам себе си роди от българския?
Македонистите не ни ли подигравчийски натриха носа?
Сториха го като наблюдаваха съзерцателно развитието му ли? Не се ли подръкавиха и го спретнаха, опровергавайки ИБЕ с неговата удобно-зрителщина съзерцателност, че да не тръсна сеирджийщина?
Ако продължа с прогонването на цял един словообразувателен разред в езика наш насущний, виждаме, самоизобличаващо ни, колко лесно манипулируемо е обществото, колко податливо е на уж безобидни хватки, а в действителност вредоносни внушения. Уви, онова, което за краткост наричам случая -ка, е поредното потвърждение, че горното мое твърдение не е никак голословно. С овчедушното мълчание на ИБЕ в печата и в ефира вървят уродливости от вида на „певицата е автор на собствени творби”. Бидейки певица, тя е несъмнено жена, пък щом е автор, е мъж. Една и съща личност е хем жена, хем мъж. Туй, в логическа плоскост, ако не е граматическа хермафродитщина, що е? Съдейки по липсата на възражение от ИБЕ, той я възприема, одобрява, нали не я отхвърля като нелепост. Равнодушие? Боязън? Нежелание да излезе вън от институтските зидове, непроницаеми за понастоящия ни говор мил? Предпочитание към занимавчета кротинки с висши (по обществена безполезност) науки, зовани, примерно семантика, семио(х)тика? Не ги отричам, само настоявам те да не се залостват в а/кули от слонова или кой знае каква, да не би наукова, кост, а да се широко отворят към действителността и в нея да търсят и намират приложение, а не в алхимическа затвореност.
Умишлявайки по рибешкото безмълвие досежно посегателството срещу -ка, неоспоримо обедняващо нашата изказност, не ще подмина няколкото университетски общности по български език с десетки професори, доценти, доктори, главни асистенти, старши асистенти, асистенти, докторанти в София, Пловдив, Шумен, Благоевград, Русе, Бургас, Варна, всички те допринасящи тихомълком за
смайващото граматическо явление хермафродитщина
Впрочем, да не би пък то да е езикоджендърщина: дозавчерашна изследвачка ей я нá изследвач. Подлазва ме и друго съмнение: езикофеминизъм. Ка щяло жена да бъде наречена състезателка, нима стои она по-доле от някакви мъжорляци, ей я състезател; вече няма унизяващо личната и творческа чест писателка, тя възходи равноправно в писател. Случайно ли по едновременност съвпаднаха феминизъм (не знам защо някои му викат лесбийство под прикритие), джендърщина, политико-управленско западопрехласване, чак маймунясване, и прогонването на -ка?
След горе изложеното моя смиреност очаквам възражения (множество днешни българи хулят с неистова страст всичко различно спрямо техни убеждения, за което мрежата предоставя огромнейши сгоди), но ме интересуват не те, а, повтарям: какво, какво печелим, като натирваме -ка?
Плиткоумнико тъпоъгълен, ще ми някой любезно изпрекослови по виртуала, като речеш „тя е депутат” обозначаваш, че туй същество е от женски пол, но по занятие принадлежи към депутатския слой, гдето са мъже, мъжлета, мъжленца и жени, женици, женища. Хубея, драги, но като искам да си заръчам по телефоня проститутка с еди-какви телесни забележителности, щом по демократски вече няма гадното противоанглийско и противоевросъюзно -ка, трябва да звукоучленя проститут, женски проститут или проститут от женски пол? Ами ако погрешно ми пратят проститут с междукрачие до коляното и той заключи подире си вратата?!
Действително са неведоми пътищата на глупостта българска.
Румен Стоянов
