Цанко ЖИВКОВ
Повод за темата ни даде издигнатият неотдавна в Белград внушителен паметник на жупана Стефан Неман, който управлявал Сърбия по време на търновското въстание на Асеневци и в стратегически съюз с тях. При откриването му президентът Александър Вучич заяви: „Паметникът е голям, защото историята ни е била голяма, тежък, защото историята ни е тежка, хубав, защото историята е хубава!“ И добави: „До Стефан Неманя сме били племе, от него до днес сме държавен народ. Мечът символизира държавотворност...“
Думите за меча са казани в отговор на някои мнения в сръбското общество, че жупанът от паметника е трябвало да дължи кръст, защото той и синът му Сава са покръстили сърбите.
Паисий Хилендарски пише:“В 1130 г. сръбският жупан Неманя приел светото кръщение, но не целият сръбски народ, а малко народ. По-късно свети Сава архиепископ, Неманиев син, в 1190 г. обърнал целия сръбски народ към православната вяра. Така и сърбите 345 години след българите приели православната вяра... Така българите по-рано от всички славянски народи приели православието, по-рано имали свой патриарх и цар и почнали да четат на своя език.“
Три века и половина преди сърбите: православна вяра, патриарх и цар, четмо и писмо на говоримия роден език! Това също са белези на държавност, но на българската. Мечът по своята същност е студено и зло желязо, ако завладяното или опазеното от него не е стоплено от духовност, както се казва в нашия възрожденски химн за буквите. Потвърждават го и жестоко-кървавите ятагани на хазарите, аварите, хуните, тюрките, татарите, монголите, векове разтерзавали пространствата на Европа чак до Ламанша, но да са изградили някъде своя държавност? Няма такова нещо!...
Мечът може да бъде необходим слуга, но никога не трябва да господства!
Тук трябва да поясним, че никак не търсим прекословие с нашите западни съседи кого да сочат и славят като свой държавостроител – това си е тяхна работа в техния двор. Но в същото време текат дните на сръбската кандидатура за членство в Европейския съюз, едно от главните условия за което е, да се огледат, уредят или простят стари кривици и недоразумения със съседите, за да заживеем начисто в новия си дом.
Работата е там, че сърбите са доста по-младо и малко племе от българите, но никога не са се помирявали с това и признавали исторически сложилото се наше старшинство. И откакто съжителстваме на Балканите, все са гледали с лакома завист към земята и народа ни, към миналото и настоящето ни. Лъгали са себе си и другите по Европа и Света, че сме малобройни зверовити хуни, тюрки, татари, монголи, които са покорили миролюбивите славяни на Балканите, а сърбите като баш славяни, са длъжни да ги освободят и владеят. С тая шовинистична поквара, че България просто трябва да изчезне като държава, са отровени поколения сърби, от децата до старците; от последния селски пъдар, до кралевския господар!
И така е до дните днешни! Все когато се откриваше Белградския паметник, в „сръбския“ град Сурдулица, (дето е до сами нашата граница в откраднатите български земи), по инициатива на едно техническо училище и на църковната община там (?), е обявен литературен конкурс сред всички сръбски ученици на тема: „Отечеството и свободата - минало, настояще и бъдеще.“ Целта на конкурса била да се отбележи годишнината на „Светите Сурдулишки мъченици“. В обявата се пояснявало, че тия мъченици са пострадали „от българските злодействия през Първата световна война на територията на Югоисточна Вардарска Сърбия и Косово.“ (Ха познайте сега коя е тази „Вардарска Сърбия“? Да не би случайно да е Българската Македония, която след злощастния за нас край на Балканската и Междусъюзнишката война, както и на Първата световна, сръбските окупатори така жестоко я тероризираха, та френският писател и журналист Анри Поззи написа цяла книга „Войната се връща“ за техните издевателства там.) А днешният белградски професор по политическите науки Драган Симеунович (да не би и неговото презиме да е преиначено от македоно-българското Симеонов?) по повод на Сурдулишкия ученически конкурс намерил за сгодно да поясни, че
„българите са зверове, които избиват всичко пред себе си!“
С този ли стар, мухлясал багаж днешните сърбоманияци са се запътили към Европейския съюз?...
Когато иде реч за старшинство в държавостроителството между нашите съседни народа, трябва да поясним, че тези три века и половина българска преднина пред сърбите са само за времето от идването на Аспарух на Балканите и създадената от него Дунавска България. Защото предците ни са се доказали като творци на една от първите държави в света хилядолетие по-рано, когато са живели в съседство с могъщите империи на китайците, индусите и персите. Страната им се е казвала Балхара (Бактрия), със столица Балх, та и жителите й наричали Балхара. На тях им е било чуждо делението на касти и съсловия, не са познавали робството, всички са се чувствали равноправни, а за ръководители на държавата избирали най-храбрите воини и мъдри уредници в обществения им живот.
Ако читателят си направи труд и разгърне картата на Средна Азия, нека спре поглед върху горното течение на Амудария с многобройните й десни притоци от планинската грамада на Памир, и леви притоци от не по-малката могъщественост на Хиндукуш. Укътана между тия два Хималайски масива се е проснала широката долина на древната Балхара, със субтропичен климат, защото се е намирала на юг от 40 паралел – за днешните европейци това е Средиземноморския, със всичките му климатични благодатности и щедри южни дарове. През тая долина е минавал античният „път на златото и коприната“ за към Византийската и Римската империя. Ето къде са живели, трудили и преуспявали в материално обилие и лично щастие нашите прадеди.
През 630 г. пр. Хр. в столицата Балх се е родил мъдрецът на Изтока – Зороастър (Заратустра), създател на една от ведическите религии, свещената книга на която „Авеста“ е била написана на езика на местните хора. Така простонародният говор на предците ни за пръв път става богослужебен (вторият път е по времето на царете ни Борис и Симеон). Що се отнася до развитието на висшите астрономически и математически науки и културата на Балхарата, ще споменем само създадения от тях слънчево-циклов календар, останал най-съвършен и досега, та ЮНЕСКО и ООН все търсят начин да го въведат в днешния ни свят.
Но много хубаво не е на хубаво! - казва народът ни. От североизток се начева разлива на дивите хунски племена (срещу които китайците строят 5000-километровата си отбранителна стена), а от юг прииждат други нашественици, „белите хуни“, които стръвно се нахвърлят срещу богатата и благоденстваща Балхара. Населението й почва масово да се изселва на запад и се установява в рехаво населените черноморско-каспийски степи и уютните долини на могъщия Кавказ. Строят градове и крепости, а тежките им плугове, теглени от няколко чифта волове, разорават целините и ги превръщат в благодатни ниви и градини. Така в 165 г. сл. Хр. дедите ни създават първата народностно обособена държава в Европа, наричана от гръцките летописци „Старата Велика България“. „Велика“ със своята големина, стопанска уреденост и законова справедливост, та съседни племена и народи доброволно се присъединявали към нея. Тогавашен хазарски каган написал за българите: „Те бяха многоброен народ – по-многоброен от пясъка в морето!“ А професорът от Оксфордския университет Норман Дейвис в бележитата си „История на Европа“ - по-обемиста от Библията и десет пъти избирана в Англия за „Книга на годината“, казва, че „Българите са в ядрото на европейската цивилизация.“ С много факти той доказва, че България е най-старата нация на континента и че когато тя е била държава, „Европа е ходела права под масата.“
Украино-Кавказко-Каспийската българска държава е просъществувала 515 години, а Кубрат е последният й властелин
Защото от изток непрестанно прииждали хищническите племена на аварите, хазарите, хуните. И въпреки заветът на бащата да не се делят, синовете на Кубрат, за да оцелеят със своите племена, тръгват в различни посоки.
Котраг повел хората си на север, срещу течението на могъщата Волга и там, където в нея се влива Кама, в добре защитения ъгъл от двете реки, положили основите на Болгар, столицата на своята Волжка България. И на още 160 други градове-крепости и селища. „Първата реална държава в Североизточна Европа“, както я нарича Петър Добрев в своя „Златен фонд на българската древност“ (с. 264).
Кубер поел на запад и се установява в Панония (Унгария) в областта Срем. Тук заварва многочислени българи от предишни разселвания, славянски племена и значителен брой византийски пленници. Те го приемат за свой вожд и след един бунт срещу властта на аварите, се изтеглят на юг, в „Долната земя“, както са наричали Македония. Установяват се трайно в Керамсийското поле (Прилепско и Битолско).
Алцек разставил племето си по цялата дължина на Италианския ботуш, където много селища и досега носят български имена. В областта Салерно имало район Булгария със селището Celle di Bulgaria. В самия Неапол е живяло многобройно българско население, та високата част на града нарекли „Българската“. На юг от града и до днес е останало името на планината Булгерия. Това дало основание на лорд Стивън Рънсиман в своята „История на Първото българско царство“ (с. 35 от бълг. изд.) да каже, че „прабългарите се разделили и се пръснали из цяла Европа, от Волга до подножието на Везувий“. И навсякъде те са разоравали целини и са ги превръщали в градини. Затова унгарският археолог Геза Фехер добавя, че „Ралото на българския земеделец е изорало почти половината Европа.“
Ралото, а не мечът!...
Освен че са научили средноевропейците на градинарство и земеделие, предците ни са били и изкусни строители (почуда е будела теслата им като няколко функционален инструмент, сърповете и паламарките, вършитбените дикани с набити кремъци в дъските). Българи са основали Пеща на Горни Дунав, Белград на Средния Дунав (в него бори таркана – наместника на българския владетел, е посрещнал изгонените от Моравия ученици на Кирил и Методий), Болград на Долния Дунав. Още един Белград отвъд Карпатите и друг в Албания. И стотици други селища с български имена и езикови корени на променените им днес названия в пространствата на сегашна Украйна, Румъния, Унгария, Сърбия, Албания. Аспарух още с пристигането си строи Силистра и величествената Плиска със заградена крепостна площ от близо 24 кв км, по-голяма от тогавашните крепости на Константинопол и Париж взети заедно. Някъде да се е чуло и видяло хуните, тюрките или татаро-монголите, за каквито продължават да ни смятат и хулят сърбите, да са строели градове и крепости? И по папагалски да повтарят това лудналите по македонизма техни мекерета?...
Остана да изясним ролята и значението в миналото на двата народа на най-известния и прославен сръбски крал Стефан Душан. В средата на ХIV в. той постигнал голямо разширение на държавата си. Възползвал се от династичните борби за престола в Константинопол, при които всяка от враждуващите страни търсела подкрепата на нахлуващите вече орди на османските турци; както и от бездействието на набожния и книжовен български цар Иван Александър, който, разцепил държавата си между синовете, в търновоградските покои не се отделял от ласките на младата си втора съпруга, еврейката Сара, Стефан Душан завладял Българското Поморавие,
Албания, Вардарска и Беломорска Македония, Тесалия и Епир. И пожелал да бъде провъзгласен не в сръбските земи, останали далече на север, и не за крал, а според българското достолепие - за цар на сърби, българи и гърци в столицата на Самуила Скопие.
Нашият Паисий в 1761 г. бил изпратен в Сремски Карловец на немска земя да приеме вещите и събраните приношения от починалия там манастирски старец архимандрит Герасим. Най-напред се явил на сръбския митрополит Павел Ненадович, до когото било адресирано и препоръчителното му писмо. И вижда на цяла стена в митрополията изображение на сръбския крал Стефан Душан на буен кон, над него богините на победата и славата, а под него разбити всичките му врази с гербовете на илирическите земи и на всички други, дето са живели или живеят словени, в това число и болгарете. Най-много го ядосал надписът, че бил
крал на сърби, болгари и греци
И че сърбите като в детска приказка все си живеят с мераците един ден да господаруват над целите Балкани. Двадесет и пет години я е имало тази крал-Душанова държава, от която сетне нищо не е останало, но сърбите все нея си бленуват. Кипнал келят на Паисий и се зарекъл в подготвяната от него Историйца да разкаже за тая сръбска шашарма, че изображението на краля им е измислено. И е наречен Душан, защото удушил баща си, за да седне на трона му. А сърбите с голяма самонадеяност написали за него, че покорил и завладял тия места завинаги. „Кой какво чул от бабите за Стефан, написал го за него“ („История славеноболгарская“, с. 78).
На другата година след коронацията му в Скопие Стефан Душан се жени за сестрата на Иван Александър, най-прелестната и мъдра принцеса под тогавашните небеса на Източна Европа, потомка на трите прочути владетелски рода Комнини, Тертеровци и Шишмановци. Тя му ражда престолонаследника Стефан Урош IV и две дъщери. Луд от щастие, Душан казвал, че тя е царица на живота му, царица и на държавата му. Възмечтал да превземе византийската столица и да седне на трона на Константин Велики.
Но речено е: Голям залък глътни, голяма дума не казвай! Починал скоропостижно (навярно отровен)! Наследникът му е непълнолетен, та управлението на страната поема царица Елена. И я управлява със здрава и умела ръка. Но най-напред се разбунтувала старата сръбска аристокрация, почувствала се пренебрегната от преместената държавност на юг, а веднага започнали и действията за независимост на покорените разнородни населения. И великата Душанова държава се разпада. Обаче и до днес сърбите с някакъв детски захлас бленуват по завладените от него чужди земи, наричайки ги „старосръбски“.
Освен съпругата – и бабата, и майката на Стефан Душан са царствени българки, та възникват въпросите: те “татарки“ ли са били? (за каквито сърбите продължават да смятат българите). От „татарския“ цар Иван Александър ли е поискана „татарската“ му сестра Елена? Ако е така, то в този прочут сръбски владетел баямити татарска кръв се е събрала! Но истината май е друга: че поради преобладаващите му нашенски гени този българан е бил така успешен и на престола си.
Не дълго след него несговорните балкански народи вкупом попадат в петвековния мрак на османското иго. Ум царува, ум робува, ум патки пасе! Толкова много време те пасоха патките на чалмалиите, но акълът им остана същият. И когато накрая – криво-ляво - се сдобиха с малки, но независими княжества, гърците възмечтаха да възстановят византийската империя върху целия Полуостров, сърбите - крал-Душановата държава, а ние да страдаем по отнетите ни земи и населения в Добруджа, Поморавието, Македония и Беломорска Тракия.
В един момент сърбите хвърлиха дюшеш, та се видяха начело на 20-милионната „Интегрална Югославия“, но се оказаха толкова егоистични, шовинистични и тиранични управници, та уж „братските“ им страни и народи побегнаха от тях като от разграден концлагер. С цената дори на ужасни кръвопролития и жертви!...
На днешните сърби им останахме само ние – българите, да си чешат мегаломанските красти с това, че сме виновни за всичките им провали, защото сме хуни, тюрки, татари, монголи; фашисти и окупатори на сръбски притежания. Но тогава как се надяват да влезнат лесно и въобще в подредения Европейски съюз, където историческата правда, християнската скромност и добросъседството се ценят високо и са най-нужни за общата хармония на Континента?...
