Атанас Ждребев
Асен Василев върна мандата на „Продължаваме промяната” за съставяне на правителство. Държавата навлезе в дългосрочна политическа криза с неясен изход. В настоящия текст обект на анализ ще бъде конкретното развитие на актуалната ситуация и произтичащите от него последствия, които ще се реализират с хоризонт най-рано до края на годината.
Интерес представлява цялостната политическа стратегия, развита от мандатоносителя. Доскоро България беше управлявана от сложна коалиция, съставена от четири идеологически несъвместими формации. Тя се разпадна, след като Слави Трифонов изтегли министрите си, Никола Минчев беше отстранен от поста си, а кабинетът получи вот на недоверие, внесен от ГЕРБ и подкрепен от ДПС, „Възраждане” и ИТН. Кирил Петков и Асен Василев направиха сериозни политически грешки, които катализираха процеса на загуба на властта и тласнаха държавата към тресавището на нестабилността. ИТН даде няколко пределно конкретни сигнала към довчерашните си коалиционни партньори – отказа да подкрепи евентуалното преизбиране на Никола Минчев за председател на НС. Партията на Слави Трифонов оцени като неудачно намерението за повторна номинация на Петков за премиер поради разногласията по двете основни външнополитически теми – условията за стартиране на преговорния процес на Република Северна Македония и едностранното решение за експулсиране на руските дипломати. ИТН се дистанцира предварително и от кандидатурата на Василев, финансовия министър на правителството, което падна с формалния мотив за провал във финансовата политика. Номинацията на мандатоносителя беше повече от несполучлив избор, тя се яви като естествен елемент от радикалната конфронтационна стратегия на ПП. Вторият елемент от тази стратегия се състоеше в опит да се предизвика вътрешно разцепление в Парламентарната група на ИТН и да се привлекат отделни депутати, които да осигурят необходимия брой гласове за избор на стабилно правителство. На трето място, неуспелият проектопремиер изработи шестмесечна програма за управление на страната, съдържаща правни и политически постановки, които съставляват фактически и ментален нонсенс. В краткосрочните цели е записано, че Никола Минчев трябва отново да бъде преизбран за председател на НС. Качествата на Минчев са безспорни, но тук е смущаваща тоталната липса на институционална култура, демонстрирана от авторите на документа. Според Конституцията законодателната власт упражнява контрол върху дейността на изпълнителната. Абсурдно е в една правителствена програма да фигурира точка, която е рутинен елемент от парламентарните процедури. Още преди да е гласуван законопроектът за преструктуриране на КПКОНПИ, intuitu personae се поставя като задача на правителството НС да избере Бойко Рашков за председател на бъдещия антикорупционен орган. Новата власт дойде с шумно прокламираната цел да върне парламентаризма в България. В годините на демокрацията многократно са се приемали и променяли закони в полза на отделен човек. Сега за първи път стожерите на въпросното възраждане на парламентаризма така открито и безпрецедентно афишираха своята идея. Това трябваше да се случи още преди да са приети формалните критерии, на които трябва да отговарят кандидатурите за ръководител на новото звено. От ИТН дадоха още един съществен сигнал – те настояват решенията на бъдещата антикорупционна комисия да се
взимат с единодушие, за да има достатъчни гаранции, че няма да се стигне до набеждаване на невинни лица. Вместо адекватен юридически отговор, финансисти и икономисти на ръководни постове в ПП започнаха да излагат в публичното пространство предварително заучени политически внушения, неподплатени с правни аргументи – ИТН иска чрез свой представител в комисията да блокира нейните решения и да спуска административен чадър върху мафията. Тук не е мястото да поставяме въпроси от типа що е мафия и дали Кирил Петков е допуснал директна колаборация с мафиотите, приемайки ги за коалиционен партньор. По-скоро се опитваме да анализираме сгрешената комуникационна стратегия на премиера в оставка и нейните непосредствени политически последствия. Дори и да игнорираме поведението на ИТН, виждаме, че участието на БСП също предизвика сериозни затруднения в начина на функциониране на коалицията. Върхът на айсберга беше акцията с изгонването на руските шпиони. Обявена в най-неподходящия момент, тя сякаш преднамерено целеше да налее допълнително масло в огъня. Петков реши да действа като за последно, преценявайки, че няма какво повече да губи. Но дали е осмислил правилно ефекта от решението? Мощният конфронтационен стил на премиера в оставка, разгърнат буквално на всички фронтове (Тук е добре да си припомним какво беше основното обвинение на Желю Желев към Филип Димитров на т. нар. „Боянски ливади” през 1992 г.), успя да обедини срещу него непримирими врагове и да тласне страната към неизбежни предсрочни избори. Също толкова неизбежна стъпка в процеса е и предстоящото назначаване на служебен кабинет. Няма съмнение, че Румен Радев ще попълни състава му с отявлени русофили. Руските дипломати вероятно ще се завърнат безпрепятствено в България. Ще се втвърди и официалната държавна позиция по отношение на Република Северна Македония. Публично афишираните външнополитически успехи на правителството на практика ще се окажат тотално обезсмислени. Неговите отявлени русофобски действия ще докарат на власт крайните русофилски крила. А дали са се замисляли Кирил Петков и Асен Василев за последиците от предстоящата вътрешна дестабилизация?
Още отсега се забелязват очертаващите се тенденции. Покачва се доверието към „Възраждане” и „Български възход”. ГЕРБ и БСП стабилизират електоралните си позиции. ИТН пада под чертата. ДПС стои непоклатимо. На този фон Кирил Петков иска да изпрати Бойко Борисов на екзотичен остров, да изгони Пеевски и Доган от ДПС и да свали Слави Трифонов и Тошко Йорданов от лидерските им позиции. Премиерът в оставка е начертал радикална програма за мащабна трансформация по върховете на партийния елит, навлизаща в полето на вътрешните проблеми на отделните формации. Тя може да се тълкува или като проява на неопитност, или като резултат от некачествен PR. Катализирайки всевъзможни междупартийни конфликти, ПП минира всички реалистични и хипотетични варианти за предизборни и следизборни коалиции. Интересен е казусът с ИТН. Публично се очертаха фундаменталните тактически различия между ПП и ДБ по отношение на идеята за официални преговори, която беше лансирана от Ива Митева и в първоначалния етап от развитието на събитията срещна подкрепата на Тошко Йорданов. От ПП обаче не се отказаха от позата на измамения партньор и, следвайки твърдолинейния курс на Филип Димитров от началото на прехода, решиха да изолират ИТН от хода на преговорите, предизвиквайки в крайна сметка собствената си самоизолация. Парадоксално, сега никой не иска избори, действията на почти всички политически актьори са насочени към тяхното предизвикване, а доминиращата нагласа е, че и след тях няма да може да се формира ново правителство. Ако онези 22 закона по Плана за възстановяване и устойчивост действително бяха толкова важен приоритет за ПП, е редно да се запитаме защо на 6 юли НС пропиля целия пленарен ден, за да обсъжда докладите на омбудсмана. Процедурните хватки осуетиха приемането на точката, загубата на пленарно време тогава беше един от емблематичните примери за неспособността на парламента да функционира ефективно.
Когато се провеждаха дебатите по вота на недоверие, депутатка от ПП припомни за падането на Филип Димитров, настъпилото „Берово безвремие” с емблематичната война между силовите групировки и последвалата Виденова криза. Самият Димитров даде да се разбере, че не одобрява аналогиите, защото в онзи не лек период неговото правителство се е нагърбило със задачите радикално да промени геополитическата ориентация на страната и да осъществи цялостната трансформация от тоталитарно управление и централизирана планова икономика към функционираща демокрация и пазарно стопанство. Схващането му, че е извършил нещо фундаментално и епохално, в известен смисъл напомня на твърденията на Петков, че е застанал на правилната страна на историята. Геополитическата дилема отново заема централно място в актуалния контекст. В него присъства и Македония. От съществено значение при една такава аналогия е да се отправи поглед към процесите, които катализираха вътрешнополитическия разпад. И в двата случая става дума за провал на опитите да се осъществят големите структурни реформи, които да гарантират, че върховенството на закона се е утвърдило като основополагащ принцип на функционирането на българската политическа система. Касае се за скъсване със сенчестите структури, които имат различен генезис, детерминиран от спецификите на епохата, но изглежда, че в посочените случаи те играят доста сходни роли като представители на задкулисието. Те са поддръжници на руското влияние и остро се противопоставят на прозападната ориентация. Те покровителстват корупционните схеми и източването на държавните пари. Те се страхуват от възможността да се изгради някакъв работещ модел на справедливост (с цялата идейно-философска условност на понятието), защото първи биха попаднали под неговите удари. За тях думата „реформа” звучи страшно и заплашително. Видно е, че има място за сравнения, ала няма кой да извлече поуките.
В известен смисъл дори може да се твърди, че сега е още по-трудно, отколкото през 1992 г. По времето на Филип Димитров двуполюсното противопоставяне формираше черно-бяла картина на идеологическите ориентации и на възможните и невъзможните взаимодействия между партиите. Днес идеологията не е доминиращ фактор за формиране на държавното управление. Тя е изгубила своето значение, оставена е на заден план. Изисква се проява на друг тип гъвкавост, която да се основава на реалистична и прагматична оценка на всяко решение за участие или неучастие в дадена коалиция. Филип Димитров падна, защото радикално се позиционира на срещуположния полюс, а Кирил Петков – защото не се ориентира достатъчно добре в един сложен лабиринт, в който сякаш безвъзвратно е изгубил нишката на Ариадна.
