Георги БAЛАБАНОВ
Най-отпред, на метър разстояние от кабината на ватмана на трамвая, младеж на около деветнадесетгодишна възраст внимателно прикрепяше в ръцете си мастилница с ръчна писалка. Това ученическо пособие вече беше почти излязло от употреба и отстъпваше мястото си на новите автоматични писалки. От скромното облекло гледаха умни и жадни за знание очи, те показваха, че момчето няма големи материални възможности, характерни за неговите връстници, но се виждаше, че сърцето му трепти за онова, което си беше начертал като устрем в живота.
Ватманът натисна внезапно спирачките, чу се остро свистене, някои от пътниците, които не се държаха здраво, залитнаха и неволно блъснаха мастилницата от ръцете му. Тя излетя, чу се звън и се строши на пода. Мастилото потече на малки ручейчета. Ватманът запази самообладание, подаде му голям парцал, то се наведе и събра парчетата стъкло. После внимателно почисти всичко.
– А бе селяндур, накъде си тръгнал? Ти не знаеш ли, че вече никой не употребява такова нещо! – обърна се високомерен господин към него.
– Ти по-добре си стой вкъщи – посъветва го дама, която внимателно се оглеждаше да не изцапат скъпите й обувки.
И други подобно на тях отправиха цветущи изрази, но той не ги чуваше. Тревога обхвана сърцето му. Обърна се, извини се на пътуващите край него и стисна устни.
– Не исках, извинявайте, да се случи тази беда! Вие дори не знаете как изживявам случая! – а от сърцето му струеше тежка скръб. Идваше му да заплаче от мъка.
Трамваят спря на тази спирка, на която трябваше да слезе младежът. Той застана на тротоара, сам в нерешителност, чудеше се как да тръгне към Медицинския институт, като нямаше нищо за писане. В този миг към него се приближи непознат човек. Разтвори широко ръце, топла усмивка се разля по лицето му и поде разговор.
– Видях бедата, която Ви сполетя. Вероятно сте административен служител тук, някъде наблизо? Затова и носехте писалката с мастилницата.
– Не, не съм чиновник, приет съм студент по медицина и отивам на първите си лекции, но сега, сега какво ще правя?... – въздъхна и отправи тъжен поглед към сградата на института. – Нямам средства да си купя учебници, в джоба си имам само три лева, а те няма да ми стигнат за нищо. Ще слушам лекциите, ще се мъча да запомням най-важното от тях, а може би във библиотеката да има и необходимите книги.
Замълча, мъката все по-силно го душеше, въздъхна и с тих равен тон продължи:
– Трябва да си водя записки, нали знаете, че всеки професор си има своите изисквания.
– Как се казваш? От къде си? – попита го непознатият.
– Енчо Калчев, от Добрич съм.
– Слушай, приятелю, сега ела с мен. Отиваме в най-близката книжарница и ще ти подаря една нова писалка. Виждам, че и ти си едно бедно момче като мен. По очите ти познавам, че си много упорит и ще успееш в професията, която си избрал. Аз съм стругар, изкарвам добри пари и също съм от провинцията. Мога да отделя средства и ще ти направя този подарък. Хора сме! В каква ли посока ще ни завърти животът никой не знае и не може да каже!
– Андрей, „майсторът” ми викат. Ако дойдеш някога в железопътното депо, където работя, само това кажи и лесно ще ме намериш.
След минути студентът стискаше новата писалка като най-скъпоценното нещо, което имаше, топло и сърдечно се раздели със стругаря.
***
Един ден в областната болница докараха тежко болен човек. Професор Калчев го прегледа и прецени, че се налага спешна оперативна намеса. Нареди да го подготвят веднага за операция. Стана и тръгна, но после се върна, загледа се в лицето на болния, той му се усмихна и сякаш нещо трепна в него. Разтри чело и като не можа да се досети нищо, махна с ръка и тръгна.
– Какво пък, един от стотиците болни, които съм оперирал, дано всичко да завърши добре.
Четири часа продължи операцията, жлъчката пълна с камъни, от тях черният дроб наранен, трябваше част от него да се изреже, а имаше и други проблеми и усложнения. Както винаги той подходи изключително отговорно и с висок професионализъм. Пот се стичаше по челото му. Най-после вдигна ръце и екипът му, който го познаваше отлично, разбра, че всичко е завършило благополучно. Свали дрехите, освежи се и пожела сам да придружи с количката болния от операционната зала до стаята му.
Мисълта, че познава този човек от някъде, не го напускаше.
– Спасих още един човешки живот! Трудно беше, но успях! – радваше се на себе си той. – Пък и годините на оперирания не бяха малко, но това вече няма значение.
Спря в коридора, погледна картона му и прочете името му – Андрей Иванов.
– Андрей, събуди се! – на висок глас говореше професорът.
Той помръдна устни и едва чуто промълви с тихо шептене:
– Чувам Ви, професоре, чувам…
Обнадежден от това професор Калчев му отговори:
– Най-страшното отмина. Сега ще се възстановиш, ще се изправиш, а живот и здраве до Нова година ще бъдеш и при семейството си. Обещавам ти!
От очите на болния блеснаха сълзи, те се спряха на лицето му, слънчевият лъч, който беше проникнал през прозореца, заигра весело по тях и освети одухотвореното му лице, вече жадно за нов живот.
– Не се разчувствай, не изживявай точно в този миг тази болка, сега ти трябва голямо спокойствие – допълни професорът.
– Професоре, ако всичко това стане, както ти казваш, и аз се изправя жив и здрав, този път ще Ви подаря писалка със златен писец. Ще я потърсим пак двамата, в оная книжарница до института.
– Аз вече имам такава, подарена ми е от един добър човек, още от първия ден на занятията, когато станах студент. От тогава минаха много години, все исках да се срещна със него, но времето ни раздели. Разминахме се по трудните житейски пътища на живота. Срещата ни беше случайна, в трамвая.
Болният, вече по-свеж, отвърна:
– Аз запомних името Ви тогава и непрекъснато се интересувах и радвах на Вашето израстване. Затова, когато заболях, се върнах в нашия край и дойдох при Вас и пожелах Вие да ме оперирате.
Професорът замълча, поразтърка челото, сякаш да повика спомените си, през ръцете му бяха минали стотици спасени човешки съдби. Тогава в съзнанието му изплува и случаят при погребението на баща му. Беше организирано за 14.00 часа, но в 12.00 часа дойдоха двама негови колеги, които му съобщиха, че в болницата е постъпил млад човек, на тридесетгодишна възраст, с кървяща рана на стомаха. Без да се замисля, той отложи погребението на баща си и след тежката операция, която направи на болния и му спаси живота, тогава го погреба. Вдигна глава и едно ново озарение освети лицето му с най-чистата светлина, която идваше право от сърцето му на човечност и доброта и му отговори:
– Ех Андрей, Андрей, не съм забравил стореното и братски протегнатата ти ръка и сега сякаш всичко е пред очите ми в този спомен.
Андрей поде:
– Пък за другото, защо предварително не съм ти се обадил, мисля, че няма нужда. Ти си лекарят, на когото винаги може да се разчита, независимо кой е дошъл за помощ при теб. Това е!
Професор Калчев беше хванал дръжката на вратата да излиза, но се върна. Стисна ръката на болния, видя, че руменина изби по лицето му, признак на нова жизненост, и се зарадва. Беше щастлив, че това беше неговата малка поредна победа и отплата за Андрей. Обърна се и усмихнат му отговори:
– Ех, приятелю, сърце пълно с доброта лесно се лекува!
