Едвин Сугарев е една от емблематичните фигури на българската демокрация. Поет, литературовед, общественик и политик, за десномислещите, а и за всички честни хора в България, той е морален еталон, винаги заставащ на страната на истината, отстояващ я неведнъж с цената на здравето и живота си.
Завършил българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, защитил два доктората, преподавал в Софийския университет и в Пловдивския университет. Редактор на литературния самиздатски алманах „Мост“, както и на „Литературен вестник“ – и до днес.
От 1989 г. Сугарев е активист на националното движение „Екогласност“ и негов председател от 1993 година. Народен представител в 7-ото Велико Народно събрание и в 36-ото и 37-ото Народно събрание, където е бил зам.-председател на комисията против корупцията. В периода 1997-2002 е посланик първо в Монголия, а после – в Индия. През 2001 г. е зам.-председател на СДС.
Автор е на поетични книги, литературна критика и политически анализи и коментари. Както сам се определя, той е "поет, принуден да се занимава с политика".
Днес публикуваме интервю с Едвин Сугарев, както и политическия му анализ "Катастрофата Орешарски" от 7 юли 2013 г., препечатваме от сайта му http://www.svobodata.com/ – „Свободата днес и тук“...
• Гладната стачка е изключително радикална форма на протест. Ти предприемаш гладна стачка 20 години след предишната ти срещу Кабинета на Любен Беров и Президента Желю Желев.
– Да, така е. Гладната стачка е радикален, но не и необичаен протест. Използвал я е например Махатма Ганди през 1947 г. в Индия, за да спре етническите кръвопролития. Използвали са я и в България – да си спомним за поета Петър Манолов например, който през 1989 г. гладува 30 дни, след като ДС конфискува писателския му архив. Тя се предприема, когато всички други средства са изчерпани – и когато ситуацията е толкова напрегната, че е необходимо тя да отзвучи като вик, за да напомни на хората за какво става дума. И сега, и преди двадесет години аз възприемам гладната стачка като символен жест за това, че определени граници на търпимостта и морала са прекрачени – и че положението вече е толкова омерзително, че не може и не бива да бъде търпяно.
• Какви са мотивите ти днес и виждаш ли паралели със ситуацията през 1993 г.?
– Най-основният мотив: преходът достигна до пълното си отрицание. Днес в парламента и във властта са само бившите комунисти и техните клонинги – всички останали са лишени на практика от представителство. Това е нещо като стария член първи: върнали сме се пак там, където бяхме преди 10-и ноември 1989 г. – и подобен регрес е нетърпим. Вторият основен мотив: бяха прекрачени всички граници на морала с конструирането на днешното етно-национал-социалистическо полу-мнозинство и марионетното правителство, излъчено от него. С назначението на Пеевски стана ясно, че Пламен Орешарски е просто изпълнител, лишен от всякакви реални възможности да взема решения – и вместо него управлява мафията и червената олигархия. Третият мотив: такова правителство е опасно за България. Струпването на силови ресурси в ДАНС с очевидното намерение тази структура да бъде превърната в политическа полиция за разправа с опонентите и инакомислещите, реабилитацията на сътрудниците от ДС и намеренията да се отвори отново дебатът за АЕЦ “Белене” го доказват. И последният, но най-важният – България се пробуди. Протестите от началото на деветдесетте се преродиха в днешните протести. Хората придобиха съзнание и самочувствие на граждани и разбраха, че са реалният суверен в тази страна – и ми се струва, че няма да забравят този опит. Ситуацията през 1993-та беше сходна – потъвахме в Беровото безвремие, което подхрани групировките и мафията, нарои кухи банки и кредитни милионери – и подготви голямото банково ограбване на България. След подлия комплот срещу правителството на СДС, организиран от ДПС – с помощта на Желю Желев и неговия любим генерал Бригадир Аспарухов, цареше безвремие и униние. Една от целите на тази гладна стачка беше да пробуди гражданската активност, да предизвика съпротива срещу тази глобална подмяна, благодарение на която днес сме на опашката на Европа. За съжаление успях само донякъде.
• Престъпленията на комунистическия режим в България бяха осъдени, но виновните не бяха наказани. В това число за икономическите престъпления на комунизма. Това ли е според теб причината днес отново правителството да е червено?
– Отговорът е във въпроса. На това дередже сме, именно защото виновните за националната катастрофа, до която ни докараха комунистите, не бяха наказани. За това, че тези, дето бяха организирали кражбата на голяма част от външния дълг през тъй наречените “неявни” фирми на ДС, не отидоха в затвора. Същите пари се върнаха в България и през масовата и касова приватизация превърнаха БСП в каста на червени олигарси. Пак с тези пари се създадоха икономическите групировки, които стояха на входа и на изхода на държавните предприятия, пак с тях се въртеше контрабандата по време на ембаргова Югославия. Наследилите материалните активи на социалистическа България се превърнаха в банкери, които повторно ограбиха българския народ. И прочие, и тъй нататък – тази история е дълга и широка, но в нейната основа неизменно стои една невидима мрежа от обвързани персони и структури – мрежата на бившата Държавна сигурност. Тъй че проблемът е не само в това, че тези хора не бяха наказани, но и в това, че никой не положи сериозни усилия да разгради техните структури – и че дори когато СДС имаше цялата политическа власт в ръцете си, не беше гласуван закон за лустрация.
• Когато правителството подаде оставка, възниква един съществен въпрос – накъде по-нататък?
– Към нови парламентарни избори, естествено. Сега ни плашат с прогнозите, че те нямало да променят сегашното статукво. Напротив, ще го променят – и то много. "Атака" няма да влезе в парламента, а БСП ще понесе най-тежкото поражение в своята история – и ще изгуби статуса си на сила, която сякаш по право е призвана да управлява. Освен това някои от партиите, които останаха извън парламента, този път ще прекрачат изборната бариера. Но проблемът не е в това. Проблемът е, че целият политически елит е безнадеждно изхабен. И това може да бъде решено не чрез омръзналото на всички “обединение” на дясното, а чрез неговото прераждане в нова форма, с нов език и нова ценностна система – за да имат тези, които протестират днес, свое реално представителство в управлението на страната.
• Как ти виждаш бъдещето политическо организиране на българското общество?
– Има вакуум вдясно – и той трябва да бъде запълнен с нова политическа сила. За мен бъдещето на десницата е само едно – тя трябва да се прероди от енергията и участието на тези хора, които протестират днес. Това е възможно не чрез поемане на химерични обещания от разните отломки на старата десница или новопоявили се кандидати за славата, изпълзели от блатото на политическия център – не, това може да стане само чрез създаване на нова политическа структура. Това не е толкова трудно, колкото на пръв поглед изглежда – стига да има политическа воля и малко организационни усилия. Протестиращите биха могли да съберат учредителен комитет, да избистрят своята платформа и организационна структура, само в рамките на един протест могат да се съберат необходимите подписи, за да се регистрира структурата и да участва в изборите. Могат да се нарекат например национално движение “Орлов мост” – това не е лошо наименование.
• Кризата на представителната демокрация в България в момента е очевидна. Смяташ ли, че организирането на един форум за бъдещето би могъл да възстанови разпадащата се общност на нашия народ и да роди общ проект за по-нататъшното ни развитие т.е. да се създаде нов обществен договор?
– Да, стига да бъде наистина форум, а не нещо като кръгла маса от типа на тази, която беше в началото на прехода. В момента идеите за това какво може и трябва да се прави са най-дефицитни – и един такъв форум може да даде сериозен пример в това отношение – като, разбира се, позитивният ефект ще зависи от сериозността и автентичността на хората, които участват. Чрез такъв форум може да се постави и началото на дискусия по една драматична липса, която остро се усеща днес – за национална доктрина на България, за нейните геополитически и икономически приоритети.
Въпросите зададе Лъчезар ТОШЕВ
Бележка на главния редактор
Странно е, че това е първото ти интервю във в. „Лечител“, Едвин, защото те познавам от 24 години – от оня мразовит 18 ноември 1989-а, от митинга пред храм-паметника „Св. Александър Невски“, на който ти беше на трибуната (виждаше се отдалече с неповторимата си барета!), а аз бях в многохилядното множество. Тогава плачехме от радост, защото мечтата ни за свобода се сбъдваше пред очите ни.
После имаше още много сълзи – малко на радост и повече – на отчаяние, когато безбройни талази от ченгета бяха хвърлени срещу синята ни надежда. Толкова много бяха тези вълни от агенти, че понякога губехме ориентир кой кой е.
И винаги ти ни помагаше. Най-силният аргумент за мен и моите приятели беше: „Едвин каза това...“ Значи е така! Като неписана норма. Защото писаните закони могат да ги пренаписват всички нови управляващи. Но неписаните са неотменни. Като това кое е добро и кое – зло, кое е почтено и кое – безчестно. Ти беше заслужил моралното право да определяш тези норми.
И в тези последни 15 дни, откакто започна гладната си стачка, ти доказваш, че това право се дава само на безкрайно честните, безразсъдно смелите, готови да защитават справедливата кауза с цената на живота си.
Затова всеки ден се моля на Бог да ти даде сили и здраве, за да издържиш, Едвин! И да се сбъдне по-бързо мечтата на всички тези почтени и интелигентни хора, които вече близо месец изпълват площадите и улиците на България: да си върнем държавата, да я изчистим от мафията!
Светла ЛЕФТЕРОВА
