Eдвин Сугарев
Преди имахме катастрофата Виденов. Сега имаме катастрофата Орешарски. Вярно, не национална. Но политическа – и преди всичко морална.
В цялата история на България няма друго правителство, което да е изгубило доверието на избирателите само месец след парламентарните избори. Няма друго правителство, което да е стартирало с толкова шокираща поредица от непростими гафове. Няма друго правителство, което тъй бързо и ефективно да си е направило политическо харакири.
Редно е да се запитаме: на какво се дължи това? Само на чиновническото малодушие на самия Орешарски, лишен от воля да прекрачи функциите си на марионетка – или и на други фактори?
Отговорът е: разбира се, че и на други фактори. Самият Орешарски може би би могъл да управлява и прилично, ако бъде оставен на мира да подбере екип и да определя политики – но не това е неговата функция. Функцията му е да танцува под конци, движени от задкулисни играчи – и да прикрива като параван техните интереси. (Дори само фактът, че първата законодателна инициатива на това правителство беше да промени закона за хазарта, го доказва.)
След като изпълни своята мисия и към руските си ментори, и към местните олигарси по време на предишната тройна коалиция, БСП понесе определени електорални негативи, които станаха видни при изборите през 2009 г. Тогава левицата получи най-ниския резултат в историята на прехода – 40 народни представители – като дори след “катастрофата Виденов” имаше 58. И това – забележете – след златния в икономическо отношение период, в който кризата не беше се развихрила, а външните инвестиции превишаваха многократно днешните.
Причината за този негативен статус беше ясна още тогава: липсата на политически морал, систематичните корупционни практики и обслужването на руските интереси вместо националните. Тогава именно се стигна до безпрецедентното спиране на европейските фондове, тогава България бе определена като “най-корумпираната страна в ЕС” и тогава придобихме незавидната слава на троянски кон на Русия в Европа.
Нека пак повторя – тогава имаше пари и беше лесно да се управлява; беше и лесно да се краде – благодарение на размитите коалиционни отговорности. Сега не е лесно: няма пари, няма инвеститори, има народ, наежен от систематичния недоимък и моралния дефицит на политиците. И БСП – ползвайки добрия опит от времето на Беров – реши да повтори тогавашния трик с някои нововъведения.
Сергей Станишев шумно обяви отказа си да поеме отговорността за управлението на страната. Същевременно лансира своя кандидат – Орешарски, рекламиран като човек с дясно (?!) мислене, и концепцията за “програмно” правителство (каквото според Конституцията не съществува). С това левицата за пореден път демонстрира своето бягство от идентичност и неизличимия си нагон към задкулисно, конспиративно управление.
За да си гарантират успех, БСП и нейните клонинги подготвиха внезапен скок в сметките за ток на около 20-25 процента от българските потребители (безпогрешна рецепта, която веднага изважда хората на улицата – изпробвана и в други страни). Избухнаха протести, които бяха оглавени от подставени хора – и водени с неприкритата цел да се стигне до проливане на кръв. С тяхна помощ свалиха кабинета на Бойко Борисов, а след това проведоха безпрецедентна компроматна кампания (подкрепена мощно от прокуратурата, която се превърна в рупор за посланието на левите) – и на практика отвратиха и отблъснаха българските избиратели – което пък доведе до изгодния за тях нисък вот на изборите.
ГЕРБ беше съзнателно демонизирана – като се изтъкваше полицейщината и определени корупционни жестове на предишния режим. На практика частичният успех, който партиите от днешната коалиция постигнаха, се дължеше на серия от активни мероприятия, които целяха да внушат усещането за аморалност на политическите опоненти.
Прекаленото акцентиране върху това обаче предполагаше по-различен морален статус от страна на хората, които отправят тези обвинения. Затова и в хода на цялата кампания се повтаряше, че те ще разчитат на участието на гражданите, ще зачитат тяхната воля и ще осигурят прозрачно управление, независимо от олигархически интереси и политически сделки под масата. Новата тройна коалиция даде гаранции за това – и когато стана ясно, че тези гаранции не само са празни думи, но и че сме изправени пред небивала досега арогантност и дебелоочие, хората излязоха на улицата.
Беше казано, че премиерът Орешарски сам ще определи кабинета си. Когато четеше списъка на своите министри в Народното събрание, той бъркаше или сричаше имената на своите министри, които се оказваха или партийни назначения, или кланово обвързани фигури със съмнителна или направо нетърпима репутация – като архитект Тихолов например. Последният беше министър за един ден – във ведомство, което съвсем очевидно се очертаваше като министерството на далаверата (при това с парите от еврофондовете). Видяхме и зам.-министър за един час – при това с бекграуд от СИК. Прочее за каква независима политическа воля може изобщо да става дума?
Очевидно новата тройна коалиция е разчитала на спада на общественото внимание към нейните действия, който винаги изпълва толеранса от “стоте дни” на всяко ново правителство. Този път обаче нямаше никакъв толеранс, а вниманието беше изострено и хората – тревожни.
Не на последно място и за това, че най-сетне си дадоха сметка какъв е реалният резултат от тези избори. А реалният резултат беше възстановяване на член първи от Живковата Конституция – при което в парламента се оказаха БСП и нейните производни, а извън него – обикновените хора, в огромната си част лишени от политическо представителство. И тези хора видяха очи в очи една власт, която не зачита не само своите обещания, но и всички принципи на нормалността и морала – и не само зачерква техните права на суверен, но и просто обитава паралелен свят, в който за обикновения човек изобщо не е предвидено място.
Гафовете на кабината са много, те са ежедневни. Два от тях обаче взривиха общественото търпение и предизвикаха катастрофата Орешарски. Първият бе трансформацията на ДАНС в политическа полиция, неприкрито насочена към разправа с политическите опоненти, и назначението на Делян Пеевски за неин шеф. Тук вече освен етиката и естетиката си каза думата – моралната уродливост на тройната коалиция намери своя образ в неговата повече от изразителна физиономия.
Вторият бе самият факт, че съдбата на изпълнителната и законодателната власт се оказаха зависими от фашизоиден и налуден тип като Волен Сидеров, който на всичкото това бе възнаграден с председателството на парламентарната комисия против корупция, в чиито прерогативи влизаше и парламентарната етика. Над всичко това има, разбира се, и още едно обстоятелство – морално нечистоплътният характер на самата коалиция, в която непримирими партии и несъвместими ценности се съешиха в името на една очевадна цел – за кокала, за шанса още веднъж да доограбят България и да обслужат кремълските си поръчители.
И на хората им писна. Писна им не за високи сметки и мизерно битие. Писна им от дебелоочието, от демагогията, от подмяната, от моралната уродливост на управляващите. Именно затова протестите не стихват – и няма да стихнат до оставката на това правителство – мотивът е различен, и хората са различни: те не искат повече чорба, искат достойнство и морал. И не могат да бъдат залъгани с няколко гроша в повече, които тъй или иначе пак се пишат на техния гръб.
В този смисъл и катастрофата Орешарски е уникална в историята на българския преход. И други правителства са падали предсрочно – второто на Луканов, това на Виденов. Но причината винаги е била икономическият колапс, до който са довели страната. Сега причината е друга, колапсът е морален. Правителството на Орешарски е първото, което банкрутира заради своята непочтеност. И именно затова този банкрут е важен прецедент. Той ще служи като обеца на ухото на всеки следващ властник – и ще го възпира да си разпасва пояса.
***************************
Сред многобройните коментари в сайта www.svobodata.com особено впечатление правят думите на д-р Любомир КАНОВ:
8 юли 2013, 01:39:04
Без съмнение блестящ и умен анализ, няма какво да се добави към него. Тревогата ни е за здравето на Едвин. Но аз, дори като лекар, не мога да го разубеждавам от това, което му диктува гражданската и личната съвест. Затова само мога да кажа: Едвине, ние сме с теб, срам ни е, че толкова години не можахме да строшим зъбите на тези нечовеци! Не искаме да даваме жертви отново. Дори само заради това да не останат онези от подземието след теб, подсмихвайки се цинично, или поне за да не слага Желев похлупака на позорната политическа тоалетна, наречена преход, съградена от него на двора, с дървената си марксистка оценка за твоите граждански действия.
