Брой: 36, 5 септември 2013 - ОТНОВО МЛАДИ

   В последно време преходът на властта отвъд границите на приличието става особено забележим – това е нещо принципно ново, абсурдно, разчетено именно да предизвика шок.
    Абсурдни са назначенията на отговорни държавни постове на хора, които предизвикват недоволство дори сред феновете на кабинета Орешарски, с най-нисък, санитарен, морален минимум. Абсурден е истеричният реваншизъм, който се вихри из страната с болшевишки кураж и беззаветна вяра в правотата на новата власт. Абсурдно е не само заченатото в нечий мафиотски бардак правителство на новата тройна коалиция, но и аморфният парламент, в който вече не съединението прави силата, а силата прави разединението.
    Проблемът е в това, че демонстрацията на сила и сама по себе си е нещо неприятно, но това пред нас не е демонстрация на сила, то е нещо съвсем друго.


    В действителност, за разговор от позиция на силата новата власт днес има само един параметър – подкрепата на гласоподавателите на БСП–ДПС–„Атака”, но монолитността на тези гласове едва ли е толкова внушителна, колкото се опитват да ни убедят с помощта на автобусни екскурзии, бабешки рап-седенки пред пилоните на НДК и други трикове от арсенала на комунистическия цирк. Тази подкрепа е инерционна, а не оптимистична; уморена, а не мотивираща. Това е подкрепа до първия звънец и, за да се активизира тя, се налага да се прибягва до най-груби прийоми, уронващи образа на властта дори в очите на „правоверните” контрапротестиращи. Никакви други основания да се държат предизвикателно и да гледат на своя народ високомерно днешните управляващи просто нямат: нито социални победи, нито икономически перспективи.


още не означава нито подобряване на живота, нито пробив в образованието, нито по-добро здравеопазване. И никакво жонглиране с цифрите покрай прословутата актуализация на бюджета не може да ни направи впечатление. Та нали хората съдят за качеството на живота непосредствено, а не по цифрите и светлите обещания.
    Едва ли има човек, който би повярвал, че откакто е на власт, правителството на новата тройна коалиция е направило живота на преобладаващата част от населението значително по-лесен (тук аргументите в полза на тази правителствена теза се изчерпват главно с намалението на тока с под 5%). Освен това „по-лек живот” не означава „по-лесно дишане”: народът – и интелигенцията като негова най-активна част – не е безразличен към атмосферата в обществото. Но тази атмосфера, особено извън София и големите градове, действа, прониква в белите дробове, разлага умовете – и поради това днешният тренд се състои в безполезността на всяко действие: днес на гребена ще бъде не този, който говори истината за зулумите на правителството, а този, който мълчи в селската кръчма, не действащият в търсене на промяна, а изчакващият, не принадлежащият към конкретен лагер, а смело критикуващ от дивана всички и всичко. Разбира се, такава позиция на практика е равна на присъединяване към „силните на деня” – но такава власт, каквато имат днес БСП, ДПС и „Атака”, едва ли може да се нарече силна: тя си има своя криза, независима от протестното движение. Независимо от протестиращите срещу кабинета на Орешарски


популярността й пада, а рейтингът й се осигурява за сметка на масовия страх пред всякакви промени.
    Изчакването обаче е съдба на индивидуалистите, които смятат, че спасяването поединично е по-разумната алтернатива – тук всеки е сам за себе си; това е отражение на ситуацията, когато човек не може да се солидаризира с нито една обществена сила. Опитват се да ни убедят, че да правиш нещо е верен път към поражението. Най-добрият начин да се покажеш умен – това е нищо да не говориш. Така няма риск да те нарекат „интернет лумпен”. Най-лесният начин да станеш пророк е като предсказваш крах на всяко начинание. Гаранция за нравствена чистота е абсолютното бездействие. Накратко, всички реакционни епохи имат обща доминанта: ако герои на пограничните, революционни или просто бурни времена стават хора на действието, то в епохата на реакцията идва времето на мълчаливите. Те не рискуват нищо.


    Онези, сътворявани сега в бясно темпо от правителството на БСП, ДПС и „Атака”, което разчита да се задържи на власт именно благодарение на мълчаливите недоволни и на платените доволни, ползващи безплатни автобуси за своите екскурзии до града, който расте, но не старее. Всъщност старее, особено в дните на най-масови „импровизирани манифестации” в подкрепа на Орешарски.
    Наивни са въпросите от типа на „Нима не виждат какво става?” или „Как не разбират?”. Виждат, разбират, всъщност те към това се стремят. Ако нямаш морал, ако не можеш да си представиш бъдещето или поне да усетиш здравия гръб на народа – какъв гръб могат да осигурят купените, корумпираните или измамените? – единственото спасение става именно безочието, надменността, наглостта и, колкото по разюздано се държиш, толкова повече си вярваш, че си яхнал не дърто магаре, а млад жребец. Трябва да се стигне до пълен абсурд, до съвършен властови оргазъм, до групово изнасилване на свободата, до развод с Европа в съчетание с нашенско оплюване на дипломати – „водачите на нацията” от тройната коалиция няма какво да губят, моралът и доверието отдавна са напуснали техните партийни гнезда като прелетни птици в навечерието на люта зима.
    Какво следва от всичко това? Ами, нищо хубаво. Да, те са много слаби и на нищо не са способни; но те са огледалото на страната, нейни представители и част от България – онази, която стига до жълтите павета с платени партийни автобуси и е посрещана от безплатна минерална вода и готови лозунги, които така и никой от тези хорица не е прочел – говори сега с техния глас. Правителството на Орешарски и неговите архитекти продължават да ни тласкат към черната дупка. Няма накъде повече, мисли си песимистът. Има, има, уверено се усмихва оптимистът.
    Перифразирайки афоризма на Наполеон за щика, върху който е неудобно да се седи, улицата е хубаво нещо, но да се живее на нея е неудобно.


    Достатъчно е да си спомним лятото на 1917 г. в Русия, когато, по думите на Пастернак, митингували (а не ваканцували!) не само тълпите, но и дърветата, звездите, локомотивите и самият въздух. Промените – меки или радикални – в България са неизбежни и това не разбира само този, който не иска нищо да разбира заради душевното си равновесие. Друго нещо е, че сами по себе си уличните разходки, чието количество стремително расте, а действени мерки за тяхното кардинално пресичане новата власт така и не е измислила, се явяват предвестник именно на барикади, а не на реформи. Предвестник на реформите се явяват дискусиите, а за това у нас сега няма никакви институции: нито адекватен парламент, нито свободни избори с дебати, нито правителство, което искрено смята себе си за „слуга на народа”. От улиците, чийто глас никой не иска да чуе, не израства нищо, освен улици: мирните сценарии се готвят по друг начин. И това, че правителството на Орешарски и тройната коалиция БСП–ДПС–„Атака” предпочитат да гледат, без да виждат народа по улиците, вместо да спорят с аргументи, може би не трябва да ни учудва. Това, че предпочиташ пред прозорците си да виждаш протестни шествия или палатъчни лагери, а не да говориш с опонента в свободна дискусия, говори най-малкото за две неща, също печални и радостни едновременно.
    Първо. Навикът за дискусии в България е изгубен, всъщност той днес е просто невъзможен: термините са остарели, те вече не описват този живот, който живеем. Мнозина са се впили като гладни кърлежи в комунистическите и антикомунистически схеми, без да разбират, че тези думи отдавна вече нищо не значат. Езикът на политиците е достигнал лекотата на гъша перушина и техните думи просто нямат тежест в отсъствието на държава и законност. Улицата заменя парламента, тя е форма на отказ от него, зародиш на нещо друго.
    Второ. Това нещо друго може да бъде единствено прекъсване на пъпната връв на лошата циклична безкрайност, пълна реформа на целия държавен строй, изпразване на днешните институции, компрометирани така, както и думите. Нямаме нужда от парламент, в който няма дискусии и битка на аргументи, не искаме парламент, в който освен дискусии, нищо друго не се случва, и не можем да си представим парламент, в който би имало поголовно единомислие или съвършен бардак. Самата форма на родния парламентаризъм трябва радикално да се измени или в един момент той ще се окаже никому ненужен. Но доколкото е ясно, че сегашната структура на властта е просто несъвместима с това нещо ново, което се задава от улицата,


– оставката на Орешарски и неговите влъхви.
    В романа на Борис Пастернак революцията е наречена „великолепна хирургия”. Страхувам се, че терапевтичният стадий на лечението на българската политическа, пък и икономическа, системи е отминал. Пациентът е в реанимацията и само бързата намеса на радикални хирурзи с чисти ръце може да го спаси. И не се плашете, че такава операция-революция ще ни донесе разруха, безвластие, хаос, кръв и експроприация, не смесвайте две различни явления. На въпроса „Вие, какво, да не искате революция?” – напълно резонно е да се отговори „Да”, без това да означава изправяне до стената на виновниците за поредната национална катастрофа. Нека оставим днешните управници (утрешни безработни) да врят в казана на собствения си „катарзис”.
    Не е нужно да се страхуваме от улицата, още повече когато е покрита с жълти павета, а не със селски калдъръм. Важно е само спокойно и твърдо да помним накъде води тази улица, за да не ни заварят неподготвени близките промени. Важно е на власт да не дойде нов Орешарски, но още по-важно е


    Главният въпрос тук е: ще оцелее ли страната след тази промяна и ще се намери ли кой да я върне в естественото човешко състояние. Да се надяваме, че тази задача няма да се окаже в ръцете на радикални националисти от фашизоиден образец, които чакат да поемат кормилото на държавата. След тях вече нищо няма да остане.