Лъчезар ТОШЕВ
Биоетиката като термин се появява през 1970 г. в статия на Ван Ренселер Потър, който свързва в това понятие познанията от биологията с въпросите на етиката и философията. Като интердисциплинарно разбиране на нещата биоетиката съществува с отделни елементи още при античните философи. Днес, когато съвременните биотехнологии практически премахват границите на постижимото в тази област, особено остро се поставя въпросът дали всичко, каквото е постижимо, е допустимо от морална гледна точка. Ето защо биоетиката се оказва свързана със самите основите на обществото, с разбирането за правата на човека, които произтичат от човешката природа. От това, че си човек. Осъзнаването, че си субект, а не обект на обществените отношения, че от теб зависи и твоето решение е важно.
Така биоетиката се оказва свързана с разбирането за личността на човека и човешкото достойнство. Тя е от фундаментално значение за обществото. Има разлика в разбирането за етика при различните култури. Западната цивилизация е основана на християнския морал, който подчертава важността на индивида (без да отрича и общността). В източните култури правата на личността отстъпват пред интересите на общността. Ето защо приемането на биоетиката е и въпрос на цивилизация. За съжаление в България все още вземащите решения смятат биоетиката за нещо отвлечено, абстрактно, нещо, което не е важно. От друга страна, хората у нас следят с интерес дебатите по тези теми. При проучванията на НЦИОМ например се забелязва, че между 50 и 60% от българските граждани подкрепят донорството да се отчита с информирано съгласие, а не с презумпция за съгласие. 97% са против култивиране на ГМО. Има съпротива против промяната на основите, на които е изградено нашето общество.
С проведените обществени дискусии, свързани със законодателството в областта на генетично модифицираните организми, трансплантациите, евтаназията, евгениката, клонирането и човешкия геном, сурогатното майчинство, се поставиха основите на биоетиката и в българското общество. След отмяната на смъртното наказание и инкриминирането на изтезанията дебатите по биоетика отново предизвикват обществото да препотвърди или преоткрие фундамента, на който се градят моралът и човечността.
Защитата на информацията за човешкия геном
Разчитането на човешкия геном (на цялата генетична информация, съдържаща се в нас) стана факт преди няколко години. Така в обществото се появи въпросът за това кой има достъп до тази информация, която към онзи момент нямаше никакъв статут. Биха ли могли работодателите например да се възползват от такава информация при назначаване на работа и да дискриминират даден човек на базата на генетичната информация, която той носи? Как той ще може да се защити? През 2003 г. бях на официално посещение в САЩ, когато този въпрос вече се дебатираше в Конгреса. На базата на информацията, която получих, внесох предложения за защита на информацията за човешкия геном и в нашето Народно събрание. Те бяха приети! Така през 2004 г. България стана втората страна в света след САЩ с такава разпоредба. От 2005 г., когато Законът за здравето влезе в сила, информацията за човешкия геном в България се третира като лична информация и се защитава не само от Закона за здравето, но и от Закона за защита на личните данни, и от Закона за защита срещу дискриминацията. Така гражданите имат законова защита за това, че с данните за техния геном няма да се злоупотреби.
Евтаназията и правото на живот
Евтаназията (терминът означава “благородно умъртвяване”) е начин за безболезнено умъртвяване на хора. Хипотезата, върху която се стъпва от защитниците на този подход, е това да се отнася за безнадеждно болни – по тяхно искане или, ако те не са в съзнание, по искане на техни близки. По презумпция се смята, че това умъртвяване трябва да се извърши от лекар. В българския Наказателен кодекс умъртвяването се нарича убийство. Член 127 от него гласи: „Който по какъвто и да е начин подпомогне или склони другиго към самоубийство и последва такова или само опит, се наказва с лишаване от свобода до три години.” Следователно съгласно закона подпомагането на самоубийството също е криминално деяние, както и самото убийство. Лекарите са винаги на страната на живота. Те не могат да застанат от страната на смъртта и от тях не може да се иска за извършват такова умъртвяване на пациент. Ако те го направят, губят качеството си на лекари. Активната евтаназия е даване на отрова на пациента, за да може той да почине. Това категорично противоречи на Хипократовата клетва. Тя включва следното обещание: „Аз ще препоръчвам на болните подходящ режим според познанията си и ще ги защитавам от всички вредни неща. Никога и никому няма да препоръчвам употребата на отрови и ще отказвам да давам на когото и да било подобно нещо.”
Лекарят е човек, който има съвест, и не може от него, който се бори до последната минута за живота на своя пациент, да се иска вместо това да го умъртви. Освен другите аргументи, такъв подход по отношение на лекарите е недопустим!
Тук следва да се зададе въпросът: може ли правото на живот, гарантирано от Конституцията, от Европейската конвенция за правата на човека и от Хартата на ООН за правата на човека, да бъде интерпретирано в обратния смисъл – като право на смърт?
Европейският съд по правата на човека имаше дела по този въпрос. В делото „Прити срещу Обединеното кралство” Съдът категорично заяви, че правото на живот, гарантирано в чл. 2 от Европейската конвенция за защита правата на човека, не може да се интерпретира като право на смърт. Следователно не може да се вменява на държавата задължението да осигурява смърт. Тя може да се бори само за живота.
Имаше втори опит в Европейския съд – това е делото на „Хаас срещу Швейцария”, в което Европейският съд заяви, че евтаназията не може да бъде интерпретирана в съответствие с чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека за право на лична автономия и право на защита на личния живот. Това не може да бъде интерпретирано и по този начин.
Третото дело в момента не е завършило – това е делото на „Кох срещу Германия”. То е само допуснато за разглеждане, тъй като това е една тема, по която Европейският съд се произнася и винаги неговите дела по такива казуси са много важни. Господин Кох съди Германия, защото в Германия евтаназията е забранена. В Германия невинаги е било така. В Германия е имало евтаназия по време на Хитлер от 1939 до 1941 г. Съгласно една справка на Съвета на Европа, с която разполагаме, тогава чрез т.нар. милостива смърт (“гнад тот” или “гнедих тот”) са били евтаназирани 100 хиляди болни хора и около 75 хиляди възрастни хора. През 1941 г. в националсоциалистическа Германия под натиска на общественото мнение(!) тази практика е била прекратена. Когато почитаме жертвите на националсоциалистическите и комунистически режими на 23 август всяка година съгласно решението, прието през 2009 г. от Народното събрание, тогава ние почитаме и тези жертви на националсоциалистическия режим, които са били обект на евтаназия по времето на Хитлер. Не всички приемат тези аргументи. В момента в света съществува дружество, което се бори за разрешаване на евтаназията и се казва „Право на смърт”. То има около 500 хиляди члена, от които 60 хиляди в Швейцария и 25 хиляди във Франция. През 2004 г. в България – в Закона за здравето, се прие забрана на евтаназията. Опитът на депутат от БСП да отмени тази забрана през 2011 г. беше отхвърлен категорично от депутатите!
Съгласието по заместване и правото на живот
Съвременното общество приема априори, че всички хора се раждат с равни права. Тези права не са само за малка група избрани, а за всички. Едно от тези права е над останалите – правото на живот. Следва правото на свобода и т.н. Съществуват някои секти, в т.ч. и такива, регистрирани като вероизповедания в България, чиито представители отказват да приемат определено лечение или кръвопреливане или други процедури. Разбира се, право на всеки е да приема или не дадено лечение, но това е тяхно право само спрямо тях самите. Това право не може да се приложи по отношение на децата им. По принцип родителите имат право да дават или отказват процедури, свързани с децата им. Родителското право е защитено от закона! Но има случаи, когато то отстъпва на друго човешко право, което е по-силно – в случая това е правото на живот.
Родител не може, поради свои религиозни убеждения, да откаже животоспасяваща процедура за своето дете. Правото на живот е над всички други човешки права. В името на това право държавата се отказа от смъртното наказание, забрани евтаназията и стана защитник на живота. Ето защо в Закона за здравето се прие статутът на съгласие по заместване (субституирано съгласие) за случаите, когато родител отказва животоспасяваща процедура за своето дете.
Това стана по мое предложение в Закона за здравето. Когато лечението е жизненоважно за детето, не родителят, но не и лекуващият лекар, а директорът на болницата дава съгласие за прилагане на съответното лечение. Без съмнение правото на живот има приоритет над правото на вероизповедание.
Забрана за репродуктивно клониране на човешки същества
С новия Закон за здравето у нас се въведе и забраната за репродуктивно клониране на човешки същества. Клонирането от този вид представлява замяна на клетъчното ядро на яйцеклетката с ядро от телесна клетка и поставянето на тази клетка в матката на приемна майка, която ражда дете. То обаче генетично е почти напълно идентично с човека, от когото е взето клетъчното ядро, и всъщност неговите истински родители са родителите на донора на клетъчното ядро. Все още съществуват някои технически проблеми (които са преодолими), свързани с крайния брой пъти, който може да се дели една клетка, който при "клонингът" ще е намален (първата клонирана овца с името Доли по тази причина остаря много бързо). Но най-важни са морално-етичните въпроси на това на практика неполово размножаване. Основните критики тук са свързани с проблема за запазването на човешкото достойнство, включващо в себе си и характеристиката идентичност. Оттук произтичат и проблемите, които създаденият по този начин индивид би имал при взаимоотношенията си с околните, тяхното отношение към него, а и със семейството, което го отглежда. Ако например телесната клетка е взета от съпруга (в едно бездетно семейство, което иска дете), всъщност генетичните му родители ще са родителите на съпруга и клонингът би бил по-скоро негов брат близнак, а не син. Така съпругата би отглеждала почти идентично копие на своя съпруг, само че като син. Или би родила своя сестра близначка, ако клетката е взета от нея самата. Същевременно някои видове "терапевтично" клониране на т.нар. стволови недиференцирани клетки, което не води до създаване на човешки същества, не се забранява. Има обаче строга регулация, която вече е във финален етап в Съвета на Европа и предстои страните членки да ратифицират тези регулации. Законът от 2004 г. забранява и евгенeтични практики и генетични намеси при създаване на деца. Евгениката като термин се появява в края на XVIII век и означава практики, водещи към подобряване на човешката раса. В древността (Спарта, Рим) са унищожавали бебетата, родени с дефекти. В по-ново време нацистите на Хитлер са извършвали такива опити с хора. Тези практики са осъдени на Нюрнбергския процес. В момента в статута на Международния наказателен съд (Рим, 1998 г.) евгениката и евгенетичните практики са обявени за международно престъпление. Днес е възможно с методите на генното инженерство да се подменят едни гени с други. Но какво би станало, ако родителите, водени от своите предпочитания или от модата на деня, започнат да " конструират" генетично своето дете? Това дете "Франкенщайн" ще бъде конструирано, като се вземат гени от т.нар. генни библиотеки, но родителите ще знаят, че то всъщност не е техен естествен наследник. Освен това именно те ще носят отговорността, че са го създали и по такъв начин завинаги са определили неговите качества. Въпросът за идентичността очевидно стои и тук. Що се отнася до генната терапия, при която се поправят някои генетични дефекти в телесни клетки, унищожават се вируси и т.н., тя не е забранена, тъй като не води до създаване на генетично изменено поколение.
На европейско ниво през 2011 г. ПАСЕ прие Резолюция 1829/2011, с която призова страните членки да приемат законодателство, забраняващо пренатален избор (преди раждането) на пола на бъдещото дете и пристъпване към аборт, освен ако с това не се предотвратяват сериозни наследствени заболявания. Абортът без съмнение не е средство за семейно планиране. Има контрацептивни методи за тази цел, които биха могли да се прилагат.
Сурогатното майчинство
Сурогатното майчинство прилича на процедурата за оплождане ин витро, но се различава от нея по морално-етичните си аспекти. Докато ин витро процедурата е свързвана с износване на плода от собствената му майка, на чието зачеване е помогнато с медицинска процедура, при сурогатното майчинство “износващата” майка не е биологична майка на детето. То се развива в утробата на друга жена. Ето защо християнските вероизповедания се противопоставят остро на такава практика. В много страни такова сурогатно майчинство се заплаща скъпо, тъй като някои жени отдават утробата си “под наем”. Тази практика обърква отношенията между хората. От една страна, имаме биологичните родители, а от друга – сурогатната майка. В някои случаи сурогатната майка е роднина на някой от родителите. Така самите родители имат проблеми, но освен тях животът на самото дете ще бъде объркан още от самото му раждане. Това е една от големите причини всички християнски вероизповедания в България и по света да бъдат против такива практики. Светият Синод на Българската православна църква се обяви против узаконяването на сурогатното майчинство, като в същото време подкрепи оплождането ин витро като средство за подпомагане на истинските родители да имат свои деца. Това не е просто някаква екзотична позиция на Българската православна църква. Руската православна църква има същата позиция. Там се казва, че „Сурогатното майчинство травмира износващата жена, майчинските чувства на която се нарушават, както и детето, което след това може да изпитва криза на самосъзнанието”. Въпреки това в Русия и в Украйна сурогатното майчинство се е превърнало в отвратителна търговия, с цени от 25 хиляди евро и повече за “утроба под наем”, което е абсолютно недопустимо. 
В Писмена декларация № 522 Doc. 12934/27 април 2012 г. група европейски депутати в ПАСЕ заявиха, че тъй като практиката на сурогатното майчинство включва договор относно неродено дете и експлоатация на женската утроба, както и че тя доброволно подронва същността на майчинството и манипулира родствените връзки, това влиза в противоречие с: Хартата на Организацията на обединените нации, Преамбюла и член 1 на Всеобщата декларация за правата на човека (ВДПЧ); Преамбюла на Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП), както и на Международен пакт за икономически, социални и културни права (МПИСКП); Конвенцията срещу изтезанието (чл. 16), Статута на Международния наказателен съд (чл. 7), Конвенцията на Обединените нации за премахване всички форми на дискриминация срещу жените (чл. 6); Протокола към Конвенцията на ООН срещу транснационалната организирана престъпност (чл. 3) и Конвенцията на Съвета на Европа за действие срещу трафика на хора (чл. 4), Конвенцията за защита на човешките права и достойнството на човешкото същество във връзка с прилагане на биологията и медицината: Конвенцията за правата на човека и биомедицината (Конвенция Овиедо) (чл. 21); Конвенцията за правата на детето (чл. 3); Протоколът към Конвенцията за правата на детето за продажбата на деца (чл. 2а); Конвенция за забрана и незабавни действия за премахване на най-тежките форми на детския труд, Конвенция 182 на Международната организация по труда (чл. 3); Конвенцията за международно осиновяване (чл. 4 и чл. 32), Европейската Конвенция за осиновяването на деца (ревизирана) (чл. 5 и чл. 17) и Препоръка 1443 (2000) на Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа за Международното осиновяване: зачитане правата на децата; У нас 41-вото Народно събрание прие на първо гласуване пакет от 4 закона, въвеждащи статута на сурогатното майчинство и на роденото по този начин дете, но поради обществената реакция законопроектите не бяха приети на второ гласуване и пропаднаха.
Донорството
През 2004 г. Народното събрание прие Закона за трансплантации на органи, тъкани и клетки. Споровете в този закон, свързани в биоетиката, засягаха начина на отчитане на съгласието за донорство при лица, които са починали. Вариантите, които се обсъждаха, бяха два. Отчитане на съгласието по предположение (като се отчита само изричното несъгласие, а за тези, които не са казали нищо, се приема,че са съгласни) и вторият начин – информирано, съзнателно дадено съгласие или съгласие по заместване – от близките роднини. Тогавашното правителство беше предложило вариант, при който волята на дарителя се отчита по начина, известен като „съгласие по подразбиране” или „съгласие по презумпция”. След организирани слушания по темата, както от Комисията по здравеопазване, така и от Комисията по правата на човека и вероизповеданията и след отчитане на ясно изразената воля на обществото против този подход, в процеса на приемане на закона, депутатите приеха обратния подход. Така волята на донорите се отчиташе на базата на съзнателно дадено съгласие. Президентът на Република България Първанов наложи вето на законопроекта, подкрепяйки варианта „съгласие по предположение”, но то беше отхвърлено със значително мнозинство. В началото на мандата на 40-ото Народно събрание, по предложение на новото правителство, с неголямо мнозинство беше извършена промяна на закона в частта за донорството и наложена системата „съгласие по предположение”. При това се въведе и втора презумпция – при вземането на съгласието на близките на починалото лице. Те се информират за предстоящото вземане на органи, тъкани и клетки и, ако не възразят писмено в разумно кратък срок, вземането на биологичните материали се реализира. Тази система е в сила и в момента. Направеният опит в 41-вото Народно събрание за връщане към системата на информираното съгласие не беше успешен.
В света се прилагат и двата модела. В САЩ, Великобритания, Ирландия, Холандия, Дания, страните от Латинска Америка и др. се прилага моделът на „информираното съгласие”. В Испания, където броят на донорите е най-висок в Европа, системата е смесена – отчитат се несъгласните, но за другите, които не са декларирали нищо, задължително се взема съгласието на близките. В страни като Франция, Гърция, Италия се прилага методът на „съгласие по предположение” и се отчитат тези, които са несъгласни. Системата на презюмирано съгласие показа добри резултати във Франция и лоши – в Гърция.
Сравнението на двете системи показва, че броят на извършените трансплантации не зависи от системата за отчитане на съгласието, а от начина на организиране на цялостната дейност по процеса. Не е вярно това, че броят на донорите зависи от системата на отчитане на донорството – един от главните аргументи на защитниците на отчитането на съгласието за донорство по предположение. Двойната презумпция за съгласие, приложена при българския модел, не взема предвид защитата на човешкото достойнство, което е част от ценностната система на нашето общество. Не е едно и също да дариш и да ти вземат! Принципът на свободното и информирано съгласие е утвърден в Хартата на основните права на ЕС, на която с член 6 на Лисабонския договор се признава правен статут, еднакъв с този на договорите на Съюза (т.е. Хартата е част от първичното право на Съюза). Член 3 на Хартата, озаглавен "Право на неприкосновеност на личността" (Right to the integrity of the person), гласи:
"1. Всеки има право на физическа и психическа неприкосновеност.
2. В областта на медицината и биологията трябва да бъдат зачитани по-специално:
а) свободното и информирано съгласие на заинтересованото лице при определени със закон условия и ред;
(...)
в) забраната за превръщане на човешкото тяло и неговите части в източник на печалба.
В Разясненията относно Хартата на основните права, които са публикувани в Официалния вестник на ЕС, се цитира решение на Съда на Съюза, в което: "Съдът потвърди, че основното право на неприкосновеност на личността е част от правото на Съюза и, в контекста на медицината и биологията, обхваща свободното и информирано съгласие на донора и реципиента."
Само Обединеното кралство и Полша при ратификацията не са се ангажирали с този текст и са направили съответни резерви. България се е присъединила и е признала този статут на Хартата.
Уважение към човешкото достойнство, чрез отчитане на волята на дарителя и насърчаване на донорството като алтруистичен акт, са съвместими. Българската православна църква и почти всички от другите вероизповедания подкрепят донорството само като съзнателен акт, но не и по презумпция. Такава е позицията и на Вселенската патриаршия. Човешкото тяло не е собственост на никой друг освен на самия човек и никой друг не може да се разпорежда с него или да реши да използва каквато и да е част от него без информираното съгласие на самото лице, дадено приживе. Ако такова съгласие не е направено от лицето приживе, само тогава то може да се даде от неговите най-близки. Важно е българските граждани да почувстват, че тяхното достойнство се зачита, волята им се уважава дори и след смъртта им.
Както завещанието по отношение на имуществото е валидно и след смъртта на човека, така (и още повече) волята му трябва да се зачита по отношение на неговото тяло. Именно правото на личността в случая доминира. Ако се следва утилитаристката гледна точка в нейния краен вариант, би могло да се поставя въпросът защо изобщо се погребват хората, а телата им не се преработват, за да се извличат ценни вещества. Ето тук обществото у нас със значително мнозинство казва "не", изисквайки изричното съгласие за такъв вид донорство да е дадено приживе и съзнателно. Това в момента се оказва, че не е позицията на българската държава.
ГМО
България беше първата страна, ратифицирала Протокола за биобезопасност към Конвенцията за защита на биоразнообразието. След внесения мораториум през 2000 г. се прие Законът за генетично модифицираните организми. Той беше променен през 2010 г., за което в. „Лечител“ вече писа – в бр. 14 от т.г. (виж „Хроника на борбата срещу ГМО в България“, бел. ред.). С изменения закон се забрани на територията на страната да се отглеждат ГМО, вкл. такива, съдържащи маркерни гени за антибиотична резистентност. 97% от българските граждани пожелаха в страната ни да не отглеждат ГМО-култури. Няма друг въпрос, по който българите да са така единодушни!
Човешкото качество и защитата на установените обществени отношение
Редица скептици у нас смятаха, че темата за биоетиката е прекалено специфична или отвлечена и няма да достигне до хората. Това, което се случи, опроверга тези очаквания. Не само че видяхме активно гражданско участие в дискусиите по темата, демонстрации и други прояви, но освен това българите в голямата си част изразиха консервативни нагласи и пожелаха нашият свят да не се променя драстично, т.е. да се запази човешкото в човешкото общество. Именно "човешкото качество" беше осъзнато като главна ценност – така, както то е и за останалите европейци. Големият спор, който се води от доста години, е дали има естествени права, произтичащи от самата човешка природа, така както ги е дефинирал още Джон Лок през XVII век, или всичко трябва да се подчинява на интересите на индивида към дадения момент, каквато е утилитаристката и рационалистка позиция. Европейската християнска цивилизация е основана на това разбиране за човека и не смята утилитаризма за добра алтернатива. Но утилитаристите не са се отказали! Положителното в тяхната съпротива срещу общоприетия модел и ценностна система е в това, че по този начин обществото отново и отново защитава и преутвърждава своите ценности, както и поддържа рамката на обществения морал. Това са невидимите основи, без които нашата обществена сграда би рухнала.
