Проф. Надя ДАНОВА
Проф. д.и.н. Надя Христова ДАНОВА е завършила история и философия в СУ, работила е до 2010 г. в Институт по балканистика при БАН, автор е на множество изследвания в областта на балканската история, сред които монографиите „Националният въпрос в гръцките политически програми през ХIХ век“ (1980), „Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите през ХIХ век“ (1994) и „Иван Добровски в перспективата на българския ХIХ век“ (2008).
Основните ѝ теми са: Просвещение и Романтизъм на Балканите; Национални идентичности на Балканите; Холокостът; историчността на детската възраст.
В своя диалог “Мати Болгария” деецът на Българското просвещение Неофит Бозвели (1785-1848 г.) настоява, че свирепите кърджалии не са нанесли толкова пакости на българите, колкото руските набези на Балканите: “Добруджа опустяла и край Дунавът градища и села съсипани и през Балканат дору до Черно и Бяло море! То е все рушка политика! а в Бесарабия, Молдавия и Влахия заселени, горките си рожби! то е от дипломатика!" През 1844 г. Бозвели съставя меморандум до Високата порта, в който разказва, че през 1807 и 1810 г., по време на руско-турската война от 1806-1812 г. “след завземането на Русчук, Свищов, Ряхово и други крайдунавски градове, генерал Кутузов и други преселиха българите, живеещи в тези земи, във Влахия на отсрещния бряг на Дунава, без дори да им оставят необходимото време да вземат със себе си своето имущество ... и опожариха бедните им къщи с всичко в тях без никакво внимание нито милост към тези славяни”.
Тази картина се допълва от
дневника на френския благородник Александър Ланжерон (1763-1831),
преминал на руска служба от 1790 г. Ланжерон участва във военните кампании срещу османците от 1807 до 1812 г. и ги описва подробно в обемистия си дневник, съхраняван днес в Архивите на Министерството на външните работи на Франция. Голяма част от дневника е публикувана през 1889 г. в румънска документална поредица, през 1902 г. в Париж излизат от печат мемоарите на Ланжерон от кампаниите от 1812, 1813 и 1814 г., а през 1904 г. части от този дневник са публикувани на сръбски. Настоящата публикация се базира на съхранявания във френските архиви ръкопис.
В дневника на Ланжерон е описана подробно военната кампания от 1810 г., като за т.нар. “изгорялство” – опожаряването на Свищов е казано следното: “Граф де Сен При беше изпратен [от граф Каменски] с 4 батальона, два полка от драгуни и три от казаци в Свищов. Този град, който е един от най-богатите и с най-добре застроени градове в България и известен с конгреса, проведен там през 1791 г. за сключване на мира между турците и австрийците, е разположен, подобно на Силистра и Русе, на брега на Дунав, и е построен върху склона на
високи възвишения, покрити с лозя и прелестни градини,
чийто гребен доминира над града. Граф де Сен При се установи върху тези височини. Обстрелва с топове града в продължение на няколко часа. Нито комендантът на града, нито неговите обитатели не желаеха да се отбраняват и имаше договорености с тях посредством слепия гръцки болярин, който живееше там от дълго време. Градът се предаде на 30 август (11 септември). В него бяха намерени много провизии и боеприпаси. Бяха пленени 6 знамена и едно голямо количество от лодки и малки кораби. Отрядът на граф Сен При беше много слаб, за да задържи Свищов на едно такова голямо разстояние от армията и аз не разбирам защо граф Каменски му беше дал толкова малко хора и беше оставил своя брат близо до Батин с 12 000 души, които стояха без работа и полза там, където бяха. Наистина, няколко дни след капитулацията на града българите и слепият старец донесаха за един заговор срещу гарнизона, организиран от няколкото турски жители, които бяха останали там и от ковчежника на Мухтар паша, избягал от Батин заедно с него. Граф де Сен При заповяда да ги арестуват и изпратят на граф Каменски, който нареди да ги отведат в Русия като военопленници. Но когато граф Каменски сподели паническия ужас на г. г. Барев и Шуберт, той повика брат си, който отиваше към Никопол, да дойде много бързо, и заповяда на граф де Сен При да разруши и да изостави Свищов. Сен При много би искал да бъде освободен от изпълнението на тази варварска и напълно безполезна заповед, но той беше така точен и на него му бяха дали толкова малко време за изпълнението й, че бедните обитатели, които бяха посрещнали нашите войски и ги бяха хранили, имаха само няколко часа, за да пренесат някои свои вещи от другата страна на Дунав, в Зимнич, и загубиха всички други неща, които изгоряха заедно с града. Много от тези нещастници бяха абсолютно разорени. Те построиха през зимата един град при Зимнич, който нарекоха Нов Свищов”. Обобщавайки случилото се през 1810 г. Ланжерон подчертава, че
“бяха ограбени по най-варварски начин мирни жители,
по-голямата част от които бяха християни”. Неговото заключение е: “Цялата тази кампания беше опетнена от най-позорните и най-ненужните опустошения. Това беше от наша страна, аз го казвам със съжаление, но това е истината -
една инвазия на разбойници
През 1807 г. казаците бяха извършили много насилия, но те бяха понасяни - поне не бяха упълномощени. През 1810 г. всичко беше извършено по заповед. Бяха разрушени 20 града и бяха опустошени 200 версти от страната”.
Дневникът на Ланжерон съдържа разказ за друго бедствие, сполетяло Свищов през април 1812 г.: “[Кутузов] нареди на генерал Чучков да отиде от Измаил в Бабадаг, на граф Ливен да отиде там също от Галац, на генерал Хартинг да отиде в Силистра и, ако му е възможно, до Шумен, и накрая - на генерал Булатов - да мине в Свищов. Тези последните двама използваха бойни части, които бяха под моето командуване, но те получиха заповеди директно и секретно от главнокомандуващия и аз научих това едва когато те бяха вече потеглили. Кутузов знаеше много добре, че аз не бих одобрил свищовската експедиция.
Свищовската експедиция е едно вечно петно върху паметта на Кутузов, който даде заповед за нея,
на неговия дежурен полковник Кайсаров, който му беше съветник, и на Булатов, който я изпълни.
По-горе беше споменато, че Свищов е срещу Зимнич. На последното място беше устроена една митница и всички търговци от Букурещ - турски и чуждестранни, като се доверяваха на думата на Кутузов, на примирието, и преди всичко на установяването на тази митница в Зимнич, бяха натрупали своите стоки в Свищов. Три дни преди експедицията бяха пристигнали търговци отвсякъде. Там имаше захар, източно кафе, памук, шалове, муселини и пр. за повече от три милиона пиастри.
Един Джиндже-ага, бившият аянин на Мачин, беше изпратен да командува в Свищов. Той беше отпътувал от него през месец януари, за да отиде да граби Ловеч и Плевен. В Свищов нямаше и 20 въоръжени мъже. Те бяха под командването на един стар турчин на име Ахмед, когото аз познавах още от Акерман, където той беше пребивавал при мене дълго време като заложник и по-късно като преводач. Той приказваше отлично руски език; той беше пленен в Слобожа и Кутузов го беше върнал на везира, към когото той беше привързан.
Остатъкът от обитателите на града бяха търговци, дошли въз основа на договорите и обещанията на митничарите, и които се бяха установили в няколко изгоряли къщи, които те бяха построили отново.
На 2/14 април, преди зазоряване, генерал Булатов влезе в Свищов с два батальона от полка на Вятка, един от Старакостк, един от 29-и стрелкови и казаците на Мелников и Кутайников. Той не срещна ни най-малката съпротива, тъй като жителите вярваха, че той само ще премине през Свищов, за да отиде по-далеч.
Те бяха жестоко измамени
Булатов, Кушайков, брат на сенатора и полковник от полка на Вятка, също Кайсаров, който беше в експедицията с надеждата да предизвика повишаването си в генерал-майор, доброволците, казаците, се нахвърлиха върху тези нещастни жители, ограбиха ги, заграбиха всичките стоки, отнеха ги и ги повлекоха в Зимнич заедно с техните жени и деца, които измъчени и оставени за дълго време на Дунав, бяха в по-голямата си част с премръзнали крака или ръце, и вътре в три часа, всичко това, което беше представлявал Свищов, изчезна. Булатов, който беше користен и алчен, си отстояваше интересите в това ужасно плячкосване и тези, които го съпровождаха, се показаха достойни за него. Кутайников, Мелников, Кушников направиха едно забележително състояние. Войниците грабиха много и изпиха на другия ден всичко, което бяха плячкосали.
След тази блестяща експедиция, към която Булатов прибави към многото безобразия това да накара да изстрелят три или четири топовни изстреля, за да може да каже, че е срещнал съпротива и се е бил, той се завърна в Турно.. ” Пак според Ланжерон “Няколко злощастни търговци от Букурещ, разорени от разграбването на стоките, успяват да направят чути своите оплаквания”, в резултат на което участниците в експедицията се отказали да искат възнаграждение за офицерите.
Въпреки че усилията ми да открия някакви сведения за плячкосването на Свищов през 1812 г. се оказаха безрезултатни, цялата обстановка на Балканите и изобщо в Европа през месеците, предхождащи сключването на Букурещкия мир през май 1812 г. правят напълно възможни и вероятни подобни диверсионни акции от страна на руското командуване, което полага върховни усилия да сключи мир с Високата порта пред назряващия конфликт с Франция. Руското правителство се стреми да завърши по-скоро войната с Османската иперия, за да освободи Дунавската армия и да я придвижи на запад. Още през лятото на 1810 г. започва етап на руско-турската война, който се характеризира със съчетание на военни действия с преговори за мир. На практика опожаряването на града, т.нар. “изгорялство” от 1810 г. и насилственото преселване на свищовските жители отвъд Дунава са част от тези диверсионни операции. С назначаването на Михаил Кутузов за главнокомандуващ на Дунавската армия през март 1811 г. се дава тласък на тактиката за оказване на натиск върху Портата. Умножават се вариантите на мерките за преселване на българи в Русия, без да се изключват и “някои принуждения”. През 1812 г. преговорите между Русия и Високата порта протичат при още по-сложна обстановка, тъй като Наполеон съсредоточава войските си на границата на Русия, готвейки се да нахлуе, а Турция, насърчавана от Франция протака преговорите. Запазената документация, свързана с дейността на Кутузов, свидетелства, че още в началото на януари 1812 г. Кутузов дава инструкции за експедиция зад Дунав, като иска да се възползва от замръзналия Дунав. В рапортите на Кутузов от началните дни на февруари 1812 г. се съобщава, че “в Свищов има изключително много и разнообразна стока”. От началото на февруари 1812 г. датира заповед на Кутузов, в която се казва, че
на юг от Дунав “земята трябва по-нататък да бъде опустошена и навсякъде да бъде вселен страх”
Кутузов добавя и следното “Сега поръчах и на генерал майор Булатов да извърши такава експедиция над Свищов.” През февруари Кутузов назначава 4 отряда, които да преминат реката при Свищов, Силистра, Галац и Измаил с цел да се демонстрира на Високата порта, че наистина смята да продължи войната. На 16 февруари 1812 г. Кутузов възобновява военните действия, като ги пренася на територията на България. Смътна следа от случилото се намираме в историята на казашките атамани на А. В. Шишов, според когото Дмитрий Кутейников, участвал в плячкосването на Свищов, придобил “военна плячка” и така “се е сдобил с голямо състояние”.
Пред нас възниква въпросът
кои са били обитателите на Свищов по време на събитието от април 1812 г.
Според спомените на Васил Манчов, още през зимата след “изгорялството” някои свищовци се завръщат в изпепеления град, като се възползвали от замръзването на Дунав. Историкът на Свищов Ст. Ганчев твърди, че някои свищовци се завръщат веднага в опожарения през 1810 г. град, в който били оцелели няколко къщи и че градът се съвзема за късо време, благодарение на австрийската навигация по реката. От цитирания доклад на Кутузов личи, че през февруари в града има “много и разнообразна стока”. А от дневника на Ланжерон се вижда, че в навечерието на руската експедиция от април 1812 г. в града са пристигнали търговци от всякъде. Те са се поселили във възстановени от тях изгорели къщи. Ланжерон говори също така и за това, че в града е имало и жени и деца, което говори за уседналост на тези хора.
Подробностите за случилото се на заранта на 2/14 април 1812 г. ни помагат да обогатим представите си за преживяното от жителите на Свищов, и за виталността и способността за регенерация на градския живот в селището, намиращо се на важна търговска артерия. Случаят “Свищов” също така позволява да надникнем в механизмите на изграждането на историческата памет за дадено събитие. Той потвърждава тезата, че в началото на XIX в. българите и техните интереси още нямат самостоятелно място в руската политика. Българският въпрос започва да добива постепенно място, и то често второстепенно, в руските проекти за утвърждаване на Балканите едва след Одринския мир от 1829 г., като е особено показателен фактът, че в този мир името на българите не се споменава изобщо. Заслужава да се отбележи, че до 30-те години на XIX в. българите и тяхното минало са малко познати в Русия, за която до този момент приоритет са представлявали гърците и сърбите. Въвличането на бойни отряди от местното население по време на руско-турските войни има смисъла на натиск върху Високата порта, на вътрешна диверсия, а не на израз на идея за подкрепа на освободителните тежнения на балканските народи. Едва по време на Кримската война сред управляващите среди в Русия настъпва известно колебание във възприетата линия.
