Виолета РАДЕВА
Неотдавна прекосих България от изток на запад и от север на юг. Този преход се наложи поради липсващата удобна и директна връзка между един северен град, какъвто е Русе, и един южен град, какъвто е Пловдив. Ако не си горд собственик на купена от автоморгите в Германия лека кола или ако не си готов да се люлееш дълги часове в мръсни, гнусни и отчайващо бавни влакове, то изходът е да тръгнеш с автобус по маршрута Русе-София-Пловдив. Пътуването е дълго, изморително и досадно. Но ти оставя предостатъчно време за наблюдение и депресиращи мисли. Стотина села и десетина града лежат по този път през родината. Колони от огромни тирове, летящи джипове и разнокалибрени автомобили се състезават по тясната международна писта Букурещ-Русе-Плевен-София, приличаща повече на градско гробище. И в двете посоки през няколко километра те бодва в очите варовиков кръст, мраморна плоча или нещо като къщичка за духове. И увехнали цветя. Защото магистралите са излишни глезотии. Асфалтът, нали, не се яде, а населението иска банички!
По селата, с малки изключения, не се вижда жива душа. Дворове тънат в магарешки тръни, бодливи шубраци и поветица. Изпадала мазилка, изкривени и изгнили черчевета, слепи прозорци. Тук-там сред този пейзаж се извисяват цигански палати, около които яки бабаити ядат и пият върху грубо сковани дървени маси, кръшни мургавелки въртят кючеци, а сюрия дечурлига се въргалят на воля из локвите след падналия през нощта дъжд. Че автобусът наближава град личи от километри. Хоризонтът се задръства от огромни паралелепипеди. Някога те бяха равно сиви и еднакви. Сега сивото е примесено с мръснокафяво, а на много места зеят голи панели, от които стърчи ръждясала арматура. Залязващото слънце хвърля огнени отблясъци в мръсните стъкла на многоетажните жилищни казарми. До самия път обикновено са разположени скелетите на социалистическите заводи, изтърбушени и оставени на стихиите.
Панелните гета са се разпрострели по крайградските хълмове и притискат изнемогващите сърца на някогашните китни български градчета. С всяка година туморите нарастват, метастазират и отравят живота. Две трети от населението на България живее в панелните гета. В тях премина зрелият живот на моето поколение. В тях се родиха, пораснаха и прекарват живота си няколко поколения строители на „развитото социалистическо общество”. В тях бяха оформени „новите хора” – непоколебими борци за „светлото комунистическо бъдеще на целия свят”, на които десетилетия беше втълпявано, че трябва да мразят и да унищожават буржоазията, гнилия Запад, другомислещите, друговерците, децата на „враговете на народа”. На обитателите на панелните гета из цяла България певците на светлото комунистическо бъдеще приписваха качествата на „всестранно развита хармонична личност”, а в стиховете и романите си ги извайваха неподдаващи се на буржоазни предразсъдъци като милосърдие, прошка, състрадание, нравствено твърди като стоманата, произвеждана в Кремиковци, врагове на религиозните заблуди, проповядвани от поповете.
Двадесет и седем години живях в най-голямото панелно гето на България – жилищния комплекс „Люлин” в столицата. До милицията, която се намираше в първи микрорайон, се издига все още общежитие – някога виетнамско, от няколко десетилетия циганско. Притисната между този кошер, населяван от наркомани, наркотрафиканти, проститутки и занимаващи се професионално с раждания на конвейер, и между още едно подобно общежитие, се намираше и все още действа детска градина. Там израсна и беше възпитано част от днешното активно поколение, в чиито ръце е както животът на всички ни тук и сега, така и съдбата на бъдещите деца, внуци и правнуци. Почти до входа на детската градина е сметището на общежитието. То се попълва всекидневно с всевъзможните човешки отпадъци, изхвърляни през прозорците в найлонови торбички или просто запокитвани с артистична циганска небрежност. Впрочем и от балконите на високите по 7, 8, 10, 12 етажа блокове, населени с железничари, преподаватели в АОНСУ, милиционери от близкия участък, строителни работници, продавачки, учители и лекари, журналисти, летяха в късните часове отпадъци от трапезата, дамски превръзки, купища угарки, динени кори.
Защо хора с различен манталитет и различно образование постъпват по сходен, грозен и отблъскващ начин? Кое ги изравнява в поведението и слага печат както върху мисленето им, така и върху емоционалните им нагласи? Каква е причината да се превърнат в онова, което спокойно може да бъде определено като „панелният човек”? Каква е връзката между този тип на „панелен човек” и абсурдната, дирижирана от Държавна сигурност и нейните пипала, псевдодемокрация?
Най-общо мога да го определя като „жизнената среда”. Превратът на 9 септември 1944 г., окупирането на България от червената армия и налагането чрез невиждан физически и психически терор на болшевишка власт, упражнявана от шепа съветски шпиони и криминални типове, преобръща из основи привичния, традиционен бит на българите. В преобладаващата си част населяващи селата, те живееха в собствени къщи. Дори когато бяха бедни, скромни хора, те имаха свой дом, градинка, двор, плодни дръвчета. Градското население също живееше в собствени къщи, градините бяха пълни с цветя, жените садяха цветя дори край дърветата по улиците - такъв съм запомнила от детството си квартала между брега на Дунав и централната улица „Александровска” зад халите в Русе. Но такива хора - със свой собствен дом, строен според желанията им и според възможностите им, но обичан поради вложените в него душевни вълнения и скъпи спомени от деди и бащи, са трудно манипулируеми. Целта на комунизма е ЕДНАКВОСТ! За да бъде постигната, трябваше да се унифицира битът на огромната част от населението. А унифицираният бит подсъзнателно ражда и унифицирано мислене, по-скоро предполага и осигурява лесна и сигурна обработка на съзнанието. „Различието” беше оставено за комунистическата върхушка на местно и централно равнище.
Хората от векове са знаели, че жилище, направено без творчество и без желание, е затвор за душата на човека. Не без основание световни архитекти твърдят, че урбанизацията и тясно свързаната с него архитектура са едни от най-сложните и деликатни човешки дейности, отразяващи се не само косвено, но и съвсем пряко върху всеки един човек, независимо от възрастта, образованието, националността. Еднообразието и грозотата на нашите панелни гета не само уморяват погледа. Въздействието им е угнетяващо, смазващо психиката. Човек, израснал в тази антиестетична среда, сред голи, мръсни, буренясали пространства около сивите блокове, неминуемо е с уязвена душевност. Архитектурата е отражение на епохата, на социалните взаимоотношения, на мястото, което едно общество определя за всеки един свой член. Архитектурата е общочовешки език. Даваме ли си сметка какво казваме за себе си и за душевността си на човеците от останалия свят, които биха искали да разберат какви сме, какво искаме, накъде сме се запътили, защо сме в плен на една псевдодемокрация, където един уж български националист е руски шовинист, а един „честен публицист” е залял автогари, магистрали, шосета, централни градски и селски улици с портрета си в гъливърски размери (как ли му е стигнала заплатата на местен телевизионен журналист!?) и обещава един милион нови работни места! И никой не го пита откъде ще внесе един милион годни за работа хора!
Панелният човек е масовият човек днес в територията от 111 хиляди квадратни километра, носеща все още името България. Панелният човек неистово завижда, мрази, търси вината винаги извън себе си, чувства се жертва, желае да върне времето, когато, затворен в своето гето, той се чувстваше защитен, защото имаше кой да се грижи да не се обременява с мислене и да не се налага да избира. Това време свърши. Сега панелният човек избира. И изборът му е толкова алогичен, че граничи с абсурда.
Ако пред българското общество, или поне пред малка неподкупна част от интелектуалния елит, стои една фундаментална задача, то това е задачата да преобрази панелния човек. Разумното човечество отдавна е открило пътищата за това преобразяване-прераждане. Време е да направим първите реални стъпки: равенство пред законите; справедливост; изчистване на жизнената среда - буквално и метафорично; декомунизация във всички сфери; модерно, адекватно на времето образование; стимулиране на науката и културата. И най-важното - отхвърляне на посткомунистическата конституция, която даде лостовете и механизмите за безнаказано разграбване на националното богатство от краен брой комунистически високопоставени фамилии и свързания тясно с тях обслужващ ги персонал чрез т.нар. приватизация, осъществена от пъпкувалата се партия-майка, родителка и повелителка на всички останали партии, независимо от това дали със синьо, червено, оранжево, зелено, лилаво или пембяно елече са се издокарали.
България няма повече време за губене. Ако панелният човек като психологически тип отново вземе връх и доведе на власт същата или подобна на последната управлявала страната тройна коалиция, то дирижираната „демокрация” ще бъде заупокойната молитва за онези, които през вековете са носили името българи. Дано здравият разум вземе връх над удобното, безотговорно и фактически манипулативно твърдение „всички са маскари” и „няма да им гласувам аз на ТЯХ!” Личен подвиг за всеки от нас ще бъде, ако сами излющим от душите и от мислите си кожата на панелния човек. Тогава ще има надежда за всички ни!
