Брой: 49, 4 декември 2014 - ХРАНЕНЕ И ЗРЕНИЕ

Виолета Радева

В центъра на Букурещ се намира известната улица “Габровени”. Името подсказва, че това място е свързано с България, и по-точно с Габрово и габровци. През ХVIII и ХIХ век тук живеят и работят много видни български търговци и еснафи, допринесли съществено за нашето Възраждане и оставили трайна диря в историята. За тях и родолюбивата им дейност разказват в книгата си “Незабравените” Лучия Керчова-Пъцан и Лука-Франчиск Велчов. Техният обобщаващ разказ за многобройната група български емигранти в Букурещ, тази на предприемчивите, находчиви, будни габровци, е богато документиран.

Но книгата им е и нескрит упрек към нас и към нашите държавни институции, позорно предали български светини в румънската столица, вече изчезнали от лицето на града. Възхита и омерзение изпълват читателя на тази емоционална жална повест. Възхита от това, че сме имали предходници като братята Димитър и Христо Мустакови, Иван Бакалоглу, д-р Никола Василиади, Иван Грудов, братя Килифарови, Теодоси Йовчев, Силвестър Пенов, Петър Станимир, като техните бащи и техните синове, продължили в унисон с времето и с разбирането си за морал и дълг една

Авторите на книгата “Незабравените” Лука-Франчиск Велчов и Лучия Керчова-Пъцан

по същество будителска, просветителска дейност, макар самите те да са търговци, еснафи, ханджии, фабриканти. Но без техните практически занятия и без резултата от тяхната дейност не би имало Българско възраждане, не би се повдигнало народностното съзнание на съплеменниците им в границите на Османската империя. Възпитавани в духа и буквата на болшевизма, ние сме научени да поставяме рязка граница между просветителството и революцията. За нас, рожби на продължил половин век утопичен социален експеримент, атеистичен и материалистичен, преимущество имат революционните методи. Възпитани сме да поставяме на пиедестал хайдутите, революционерите, въстаниците и да гледаме отвисоко и с презрение на тъй наречените еволюционисти, просветители. И не помисляме, че всъщност това са двете страни на една монета. Че преди да стигне най-будната част на едно общество до идеята за свобода и независимост, преди неуките и духовно слепи селяни и еснафи да я припознаят за своя, трябва тази идея да покълне в нечии души, да израсте и едва тогава можем да очакваме да откъснем нейните плодове.
А семето е Словото.
Какво правят габровските емигранти в Букурещ, освен да увеличават броя на имотите си, да отварят кантори в Брашов, Виена, Лондон, да богатеят и да расте самочувствието им на уважавани граждани в една чужда държава? Разказът на Лучия Керчова и Лука Велчов дава убедителен отговор. За една многобройна габровска фамилия в Букурещ през първата половина на ХIХ век те обобщават:
“Мустакови стават известни не само като крупни стопански дейци, но и като българи с будно народностно съзнание, участници в Българското национално възраждане, покровители на българската светска просвета и специално с подкрепата, която оказват за развитието на учебното дело в град Габрово”.
Хора от друго време, с друг морал и различна ценностна система, мнозина завещават значителна част от богатството си за благотворителни цели, преди всичко за образование и книжовна дейност. Например Добри хаджи Бакалоглу и неговият син Иван развиват издателската инициатива на будните българи в Букурещ. Румънската столица става център за отпечатване на разнообразна литература, предназначена преди всичко за българското просветно дело, но също така и на книги със светско съдържание - както преводни, така и оригинални. Да не говорим, че през цялото Възраждане там се печатат огромен брой български вестници, изиграли ключова роля за националното пробуждане, повишили общото културно равнище, очертали пътищата за постигане на заветната цел - Свободата. Всичко това би било практически невъзможно без сериозната материална помощ и ангажираност на заможните търговци, загрижени за съдбата на сънародниците си в Османската империя.

Улица “Габровени” в Букурещ, първата половина на ХХ век

Със сътрудничеството на Димитър и Христо Мустакови, Васил Априлов изгражда прочутото габровско училище. Спокойно можем да кажем, че ръководен принцип в живота им е безсмъртната мисъл на Георги С. Раковски: “Любовта към отечеството превъзходи всичките световни добрини и тя е най-утешителната мисъл за человека на тойзи свят.” Отличаващи се сред останалата българска емиграция с високото си обществено положение и с голямото си богатство, братята изцяло се посветили на работа за потиснатото отечество. Те първи се притичвали в помощ на изпаднал в немилост или в затруднение българин, активно участвали в общи инициативи, жертвали време, сили и средства за общото благо. Последните месеци от живота си Г. С. Раковски прекарва в техния дом, който се намирал в известните Мустакови лозя до гара Филарет.
Те предлагат на Търновския митрополит Иларион Критски да изпрати в Букурещ на техни разноски рилския таксидиот Неофит Рилски, за да се подготви за учител в габровското училище. За редовното изплащане на заплатата му пак те имат грижата. Не е случайно, че бележитият педагог посвещава издадената си през 1835 г. “Българска граматика” на “...любородните представители на българското просвещение - братя Мустакови”, а две години по-късно Райно Попович ги нарича “тепли ревнители болгарского просвещение”. Двамата братя остават попечители на габровското училище от 1832 година до смъртта си.
Но с материална помощ не само за конкретни училища, учебни пособия и учебници свързват имената си родолюбците от Габрово, забогатели в Румънското васално княжество. Те поемат издръжката за образованието на будни българчета и така косвено подпомагат общонационалното развитие и културно изграждане.
Както посочват авторите, много будни младежи се подготвят в създадената от румънския владетел Костантин Бранковяну Княжеска академия за висше образование, в училището „Свети Сава”, в медицинското училище и факултет, основано от д-р Карол Давила. В Консерваторията декламация и пеене учи Константин Сапунов, син на книжовника Петър Сапунов. След Освобождението той се посвещава на театралното дело у нас.
За днешния български читател, който не знае или съвсем слабо познава имената на по-голямата част от мъжете, направили възможно българското духовно възраждане и повдигнали образоваността, самочувствието и самоуважението на сънародниците си, от голям интерес е четвъртата глава от книгата на нашите сънародници в Букурещ.
Тя е посветена на живота и дейността на видни габровски емигранти. Синтезирано са изложени най-важните биографични данни за тях, видът и характерът на тяхната благотворителна дейност, оценката на съвременниците им. Сред тези люде е членът на ръководството на “Добродетелна дружина” Иван х. Бакалоглу, в значителна степен подпомагал и тъй наречените “млади” - лудите глави, революционерите. Заедно с Христо Мустаков, д-р Иван Селимински и други той има заслугата за сформирането през 1853-1856 г. на балканския военен корпус от 4000 души, предимно българи, в помощ на руската армия в Кримската война. Не е забравен и големият дарител д-р Никола Василиади, син на съдържателя на прочутия хан “Габровени”, обезсмъртил името си като свърталище на хъшовете. Д-р Василиади завещава богатството си, за да бъде създадено в родното място на баща му, Габрово, политехническо училище, което да носи името му. И днес то краси балканския Манчестър.

Венци на признателност за свищовския дарител Димитър Хадживасилев

Не са пропуснати революционерите Никола Войновски и Димитър Тодоров-Димитрото, един от първите големи габровски дарители хаджи Теодоси Йовчев, Йонко Килифаров и неговите синове Михаил и Николай, художникът Иван Кънчев, представителите на голямата фамилия Мустакови, Неофит Рилски, Петър и Константин Сапунови, Недялко Пандурски, Силвестър Пенов, Димитър Попски, Пенчо Ралчов, Цвятко Самарджиев.
Докато първата част на книгата “Незабравените” повдига националното чувство, то втората част, онасловена “Исторически места и забележителности в Букурещ, свързани с борбите на българския народ за възраждане”, ражда покруса и срам. Голяма част от тях са в окаяно състояние поради незаинтересоваността на българските правителства, а други вече не съществуват, като разрушените през 1988 г. българска православна църква “Св. Св. Кирил и Методий” и българското училище “Христо Ботев”. Те се намираха на “Каля Кълърашилор”
№ 16. Порутени, но все още съществуващи и годни да бъдат спасени, ги видях през 1976 г. при една командировка за поредица очерци за Ботевите места в Румъния. Това свято за нас място е отстъпено през 1957 г. на румънската страна и през следващите 30 години комунистическата власт у нас престава да се интересува от това изпълняват ли се поетите ангажименти, фиксирани в договора. Нотата от 2 ноември 1987 г., с която българската страна прекратява договора, е, както се казва, “след дъжд - качулка”!
Времето и историческите превратности неумолимо изтриват от картата на румънската столица паметните места, свързани с нашата история. На официално равнище периодично са поставяни от българска страна въпроси за тяхното състояние, както и молби за предоставяне на подходящи помещения, където нашите сънародници в Букурещ да развиват своята дейност. Активно в тази посока работеше и продължава да работи проф. Лука Велчов, дългогодишен председател на Демократичния съюз на българите в Румъния. В края на 2012 г. Лука Велчов поставя въпроса пред тогавашния депутат Лъчезар Тошев, който по това време е в Букурещ като участник в конгреса на Европейската народна партия (ЕНП). Лука Велчов не скрива тревогата си от факта, че сънародниците ни в румънската столица са останали без възможност да участват в богослужения на български език в църквата „Свети пророк Илия”. Отнето било и помещението срещу храма, което служело за клуб и библиотека. След завръщането си Л. Тошев поставя въпроса по време на парламентарен контрол. Министърът на външните работи Николай Младенов отговаря изчерпателно. От стенограмата на Народното събрание узнаваме, че от юни 1954 г. този храм е бил предоставен на българската общност за безвъзмездно ползване, докато тя се сдобие със собствен храм. Тъй като това не се е случило, Румънската православна църква назначава през 2009 г. за първи свещеник свой служител, отнема ключа от българския свещеник и въвежда богослужение на два езика. Светият синод на БПЦ не остава безразличен. Архиереите се обръщат с молба към сестринската Румънска православна църква за съдействие по намирането на подходящ парцел за изграждането на храм на българите в Букурещ. В парламентарните дебати у нас е напомнено, че правото на богослужение на майчин език за румънците и власите в България е гарантирано и на ул. „Княз Борис I” в София има тяхна църква. Що се отнася до помещения, необходими за клуб и библиотека, министър Младенов отговаря, че искането на българската общност е за тази цел да бъде предоставена къщата на свищовския дарител Димитър Хадживасилев, намираща се в центъра на Букурещ. Това искане било в процес на съгласуване с румънската страна, тъй като правният статут на къщата не е изяснен. Докато това не стане, правителството щяло да действа пред румънските власти за предоставяне на други подходящи помещения.
Синхронизираните усилия на тогавашното правителство, депутата Лъчезар Тошев и сънародниците ни в Букурещ тази есен дадоха плод.
Разговарях с проф. Лука Велчов. Енергичен, влюбен в българската история, дългогодишният преподавател и директор на лицей е истински будител на националното съзнание сред потомците на българските емигранти от Възраждането в нашата съседка. Голямо е тяхното задоволство и благодарността им за новооткритото на 27 октомври 2014 г. просторно седалище на Демократичния съюз на българите в Румъния, което се намира на ул. „Доамна” № 14, в близост до църквата „Свети пророк Илия” и известния хан Колця. Там почетният вече председател на съюза г-н Велчов ще преподава уроци по българска история. Амбицията на ръководството е уютният клуб да се превърне в духовен център на сънародниците ни в Букурещ, а библиотеката им да расте и да се обогатява с нови български книги както върху родната история, така и с художествена литература от български автори. Трябва да благодарим на Лучия Керчова и на Лука Велчов за работата им по търпеливото и старателно събиране от архиви и спомени детайл по детайл на част от историята на българската емиграция в Румъния, за да не забравяме миналото си и, дай Боже, да не повтаряме старите грешки.
Да пожелаем успех на родолюбивата инициатива!