Омръзна ми да слушам едва ли не повсеместни, а че поголовни самоовайквания в милодрагото днешно отечество. Жени, мъже, женомъже, мъжени къде седнат, къде станат все оплаквания сипят: ох, колко тежко, ау, колко скъпо, тю, няма оправия и прочие с безкрайно многоточие. Добрият тон изисква да се тръшкаме и окайваме, колкото по-яростно и обилно, толкова по-читави българи сме. Някаква повеля ни задължава да си извайваме образи на велики мъченици. Тебе питат как си, отвърнеш ли бива/добре, ще чуеш: ее, да каже някой, че всичко му е наред. Неписана мода, користно пробутвана от лукави политичета, управленчета, изисква да се оплакваме. Понеже моя милост не люби тая долнопробна занимавка, поозърнах се. И ето що видях.
У назека не е падала бомба атомна. Земетресение, смазало под рушевини десетки хиляди човеци, не е имало. Атомна централа не е избухвала. Къщи, хора цунами не ги е помитало с водна преизподня. Циклони, торнада, урагани, тайфуни вършеят далеч оттук, заобикалят ни. Гражданска, сиреч братоубийствена война, оставяща стотици хиляди убити, осакатени, ослепени, вдовици, сираци, не ни е връхлитала. От 1878-а вражески бойни действия в държавните ни граници не сме преживели. За нас СПИН-ът е почти отвлечено понятие, докато в африкански страни количеството серопозитивни е смразяващо високо. Недостиг на питейна вода не изпитваме. Къде ги хилядите скелетоподобни деца с издути кореми? Епидемии, косящи безпомощни ближни, у нас къде ги? Студове до 60 градуса под нулата, жеги скочили към 50 на сянка?
Слава Богу, нямаме ни едно-едничко от изброените ужасни поразии. В замяна имаме преобилно, та в излишък люде, хленчещи за щяло и не щяло, люде кекавци, кекавки. В своите очи те са най-озлочестени, а всъщност - облагодетелствани: кои от поменатите стихии са ги застигали в житейския им път? Ни една. И тъкмо защото сегашните българи нямаме действително тежки страдания, изпитания, си ги измисляме и водени от неосъзнат садомазохизъм раздухваме до смехотворност наличните си трудности. А те са направо жалки, неопровержимо незначителни в сравнение с ония, които горе изредих.
Срамно ми става, като гледам, чета, слушам хора, които, строго преценено, са галеници на съдбата (колцина са били изтезавани, гнили по зандани, окопи, участвали в сражения?), мрънкотят по най-дребни поводи, а същевременно пръстенце не мръдват нещичко да подобрят. Под топлите лъчи на демо(но)крацията безплодното критикарство избуя в своего рода национална добродетел, едва ли не изискуемо доказателство за лично и обществено достойнство. Какви чутовни подвизи вършили са наши предци из поле брани, съпругите им по осем, дванайсет чеда раждали, отглеждали, а потомците им, разглезени от удобства и мързел, не щат двенки (2) рожби да отимат. Край такива хленчовци срам ме хваща, че съм българин. Колкото и да си кривим душата, България, при всичките й недостатъци, злощастия, неволи, които не премълчавам, ни подценявам, още по-малко оправдавам, е страна богохранима. И трябва да го проумеем и с труд отстояваме: ежедневно.
Румен СТОЯНОВ
