Мартин РАЛЧЕВСКИ
Историята от първа ръка, която ще ви разкажа сега, е за приятелството и предателството. Не знам дали сте имали приятели и дали сте били предавани. Иска ми се да вярвам, че тези, на които подобни неща са се случвали, са малко. Но всъщност знам, че подобни взаимоотношения са често явление в наши дни.
Моята работа към настоящия момент тук, в чужбина, е обикновена. Не се изисква особена концентрация, за да я върши човек. На пръв поглед изглежда разнообразна, защото по цял ден пътуваме, доставяме коли на различни клиенти, попълваме договори и т.н. Но всъщност работата е еднообразна. В тази рутинност всеки търси някакъв начин да вкара малко цвят и емоция, за да не заспи от сивота. Тук обаче не става дума за нищо лошо, но за малки тайни. Като тези, при които например пушачите отиват уж до тоалетната пък пушат вместо това пред сградата.
Едно младо момче, англичанин, постъпи наскоро в компанията. Благо, кротко момче, с чувство за хумор. Харесах го почти веднага, щом се запознахме, и побързах да го „посветя“ в тези т.нар. общи малки тайни. Момчето се усмихваше и искрено забавляваше. Веднъж дори ми призна, че се е смял през сълзи на една моя шега. И аз повярвах. Повярвах, че когато някой, образно казано, сваля картите си, човекът отсреща е искрен. А защо не – и че му е приятел.
Един ден обаче бях сюрпризиран. Един от шефовете ми каза, че всички в компанията знаят за моите „тайни“. Но понеже тези, така наречени „тайни“ не са злоупотреби в буквалния смисъл на думата нямаше как да има последствия. Сърцето ми обаче се сви. Помня, че пътувах за някъде сам и си повтарях на глас в колата: „Ама защо го е направил? Каква нужда е имало да го прави? Какво зло му сторих, че е разказал всичко? Нали и самият той беше в това число? Аз му се доверих и му обясних тези неща, които са толкова забавни, така времето минаваше по-бързо... И самият той се забавляваше. Дори ми благодареше. А после отишъл и ме предал да шефа...“
Думата предател отекваше в мозъка и душата ми като някакво натрапчиво страшно ехо. Не можех да повярвам, че някой може да отиде при по-високопоставения от него и да разкрие едни такива неща, от които нито ще спечели нещо, нито ще има пък санкция за „виновника“, но ще изпита само кратко задоволство.
Минаха няколко дни (когато четете тези редове, сигурно ще са минали няколко седмици) от събитието. Аз се успокоих. Казах си, че Бог ми е пратил това предателство, защото самият аз съм предавал други хора в миналото. Приемах това като някакъв вид възмездие. И утихнах в себе си. Утихнах, но част в мен не спираше да пита: защо? И както тази част в мен тихо, но постоянно питаше: защо, в един прекрасен миг дойде нещо като прозрение. Казах си: нека видя как биха постъпили светците в подобна ситуация? И знаете ли колко бързо се успокоих и не само това, но и просълзих от благодарност. Защото паралелът беше потресаващ. Всъщност за паралел изобщо и дума не можеше да става. Именно за това се потресох. Предателствата в живота на светците. Каква тема само. Да, и те са били предавани. Но нека видим как. Преди всичко да видим какво означава предателство? Накратко казано, да бъдеш предаван означава, че имаш някаква тайна, която доверен на теб човек неочаквано за теб прави публично достояние. Светците обаче са нямали тайни. Те не са били като нас – потайни и двулични. Затова тях не е било възможно някой да ги предаде. Можело е само да ги наклевети. А това е много по-лошо. Клеветата е представяне за истина на нещо, което всъщност никога не се е случило. Тоест клеветата е много по-лоша от предателството. В моя случай – аз бях предаден, и силно се натъжих. В случая със светците – те са били клеветени, и силно са се радвали.
Защо ви разказвам това? Правя го, за да ви покажа, че Бог е много добър. И че никога не забавя да въздаде Своята правда. Ако някой от вас е бил предаден или пък е бил наклеветен, нека да знае, че ако приеме това със смирение, то скоро Бог ще го възнагради. Затова пиша и тази случка сега – за да ви вдъхна вяра, защото Христос е същият днес, вчера и преди хиляда години. Ако претърпите подобно унижение, но благодарите за това на Бога, радостта и правдата винаги ще се върнат при вас. Бъдете сигурни.
В онзи, тъжен за мен ден, когато мислех за светците и как биха постъпили те в подобни ситуации, се сетих за Св. Макарий Велики. Ще ви разкажа накратко един епизод от неговия живот, а изводите ще оставя на вас.
Живеел си кроткият старец в една пустинна пещера. По цял ден се молел и плетял кошници. При него идвал един младеж от близкия град да взима кошниците и да ги продава. После с парите му купувал сухари и му ги носел. По това време в града една неомъжена девойка забременяла. Тя обаче се срамувала да посочи бащата на своето бебе и решила да наклевети светия отшелник.
„Онзи Макарий, който живее в пустинята, той ми стори това“, излъгала тя.
Веднага баща й, заедно с няколко други мъже, отишли в пустинята, намерили отшелника и го довели насила в града. И забележете какво се случило. Попитали го дали той е бащата на бебето? Свети Макарий приел, че това е изпитание, пратено му от Бога, и решил да мълчи. Местните съдии приели мълчанието му за негласно признание и го осъдили да плаща доживотна издръжка на бременната девойка. После го пуснали да си отиде в пустинята, като определили конкретна сума, която трябвало да изпраща всеки месец на девойката. Светецът дори за миг не се отчаял. Напротив. Той си казал, че това се случва с някаква цел и му е пратено от Бога. И започнал да плете два пъти повече кошници, за да плаща издръжката. Наближило времето бебето да се роди и около девойката се събрали бабите помощнички. Всички трепетно зачакали бебето да се появи, но то така и не идвало. Момичето се мъчело, напъвало се, пъшкало, но бебето „не искало“ да излиза. И това продължило не час и два, и не ден или два, а повече от три дни. Накрая, бледа като платно, крайно изтощена и съсипана, девойката разбрала, че това не е случайно и че тук се случва нещо свръхестествено. Тя дошла на себе си и се разкаяла. Признала лъжата си и назовала истинското име на бащата на бебето. И точно тогава бебето се родило живо и здраво. За всички станало явно, че това е Божия намеса. Веднага били изпратени няколко мъже при пустинния отшелник да му съобщят новината и да му поискат прошка. Един от тях избързал и му казал пръв радостната вест. Но какво направил Св. Макарий? Мислите, че се е зарадвал ли? Или че е изпитал чувство на победител? Нищо подобно. Светецът тихо възкликнал: „Ех, изгубих си небесната награда.“ И за да не го открият другите мъже, които идвали след първия, той избягал и се скрил. Невероятно е, но е било точно така. Нека видим кой от нас изобщо би приел подобна клевета? Разбира се, че никой. А кой, след като измамата се разкрие, би избягал и би пропуснал своя час на триумф?
Сега някои сигурно ще кажат, че ние не можем да се сравняваме със светците, защото тогава времената са били други. Да, така е – други са били времената. Били са по-тежки. Който търси оправдание за немощта си, винаги ще намери такова. Но в случая по-важното е, че ние трябва да се успокоим и да разберем, че тези, които ни завиждат и ни пакостят, не само че не са щастливи, но и често получават уроци Свише. Разбира се, и мисъл не бива да ни минава за злорадство. Но е добре да знаем, че ако се смиряваме, нищо, че сме невинни, Бог никога не би ни оставил. Казвам ви го от опит.
А продължението с моя колега е следното.
Една сутрин пътувахме заедно. Край пътя видяхме захвърлена чанта. Въображението ми заработи. Казвам му:
„Какво би направил, ако бяхме спрели тук? Аз не бях видял чантата, а само ти. Отваряш я и виждаш вътре един милион, но има и лични документи?“
Отговори ми, че щял да задържи парите, но да прати анонимно документите по пощата на собственика. Попитах го защо му е да го прави? Той, така или иначе, не вярва в Бога, защо му е тогава да се прави на добър и да връща документите?
„Ами не знам – отвърна, – просто ей така, за всеки случай. Може би пък там горе и да има нещо. Човек никога не знае.“
„Вярно е – помислих си тогава, – човек никога не знае. Щом за тебе, който открито не вярваш, има нотка на съмнение в душата ти, то това е повече от красноречиво, че там наистина има Нещо. Другия път, когато решиш да доносничиш на шефа, си помисли пак – след това му се усмихнах и си казах, пак наум, – нищо не знаеш ти. Добро момче си, но нищо не знаеш. Бог да те вразуми и да те благослови.“
