(Продължение от брой 9)
Виолета РАДЕВА
Още първото ми посещение в Ефес беше съпроводено с изключително вълнение. Красотата на мястото се допълва от странно усещане за тишина и спокойствие, независимо от огромното количество хора, непрекъснато пристигащи и заминаващи. Поразяваща беше и историята, разказана от екскурзоводката Несрин, за ужасния пожар, обхванал планината и унищожил до корен огромно пространство гори. По чудодеен начин той не засяга къщата на Дева Мария и вековните дървета наоколо. Оттогава хора от цяла Турция правят жертвоприношение – даряват пари за залесяване на опустошената планина и гората се възражда. Нещо ефирно, неуловимо, усещане за лекота на реещи се в небето облаци те обгръща тук и не искаш да си тръгнеш.
Къщата, еднокуполна постройка, е вградена в скалите. Централна част с малък олтар и две помещения – вляво и вдясно. Отворени за посетители са само централната част и стаята вдясно от олтара. Скромно. Ненатрапчиво. Без външен блясък. Всеки свободно може да вземе две свещи и да ги запали на определените за това места навън. При второто си отиване там, попивайки с поглед всеки сантиметър от каменните стени, откривам за себе си едва видимо изображение на Богородица върху камъка на височината на очите ми. Разпитвам някой видял ли го е. Не. Вдига рамене и Несрин. Две години по-късно, отново посещавайки Ефес и къщата в Славеевата планина, забелязах, че изображението е покрито със стъкло и сърцето ми лудо затуптя. Значи не ми се беше привидяло! Но за мен остава загадка как се е появило…
Спорът къде е погребана Божията Майка тлее от XII век и не е затихвал оттогава. Категорични доказателства не могат да посочат привържениците нито на едната, нито на другата теза. Абсолютно сигурно е, че Свети Йоан е доживял дните си в Ефес. Там, в днешния Селчук, на върха на хълма Аясулук, е неговата гробница и базиликата „Свети Йоан“, построена от император Юстиниан. Около гроба-базилика са открити още пет по-малки гробници, разположени така, че заедно образуват кръст. Но по-важното е, че в Ефес е и първата базилика в света, посветена на Богородица. В ранните векове на християнството по традиция местата за поклонение са били свързани само с лица, които са живели и умрели в дадения район. Вероятно не е случайно, че Третият събор през 431 г. с участието на 200 епископи, един от най-важните в историята на християнството, се провежда в църквата, посветена на Св. Мария. Любопитно е, че Катерина Емерих е твърдяла, че гробът на Богородица е на дълбочина 500 метра. Все още обаче никой не е правил такива разкопки…
V. Свещената земя
Започва да ръми. Елик казва, че българите носят благословение на Ерусалим, защото, непосредствено преди да пристигнем, е валяло и отново небето се е отворило, а тук всяка капка дъжд е скъпоценна. Слънцето изчезва зад хоризонта малко преди 17 часа. Петък е. Със залеза започва шабат, еврейската събота. Елик ни води към Стената на плача. Дъждовните капки падат като сълзи – вглъбено и с някаква отдаденост на скръбта. Настигат ни или ние настигаме евреи със странни огромни шапки върху спускащите се край ушите черни масури. Това са ортодоксалните вярващи, които човек може да срещне най-често в еврейския квартал. Озоваваме се на просторна еспланада. В дъното – внушителната, много висока и позната от филмите Стена на плача – единствено оцеляла от някогашния великолепен Храм на Бога. Приижда все повече народ. Струпали са се хиляди мъже и жени. Лека преграда разделя пространството на две части. Носи се песен, а като приближаваме, става ясно, че високо звучащата мелодия идва от мъжката половина, над която се развява голямо знаме на Израел. Вървим към Стената с моята приятелка и пред нас се открива изумителна гледка – двайсетина момичета в зелени военни униформи и с автомати на рамо танцуват и също пеят. В ъгъла между Стената и значително по-ниска груба каменна постройка има метална стълба. Изпитвам непреодолимо желание да разбера какво става в мъжката част. Изкачваме се. От високото виждаме танцуващи войници в униформи и с автомати и развяващото се бяло знаме със синята шестолъчна звезда на Израел. А над всичко се носи нещо като жужене, като силна вибрация.
Мъже и жени, момичета и деца със свещени текстове в ръце повтарят непознати думи и се поклащат ритмично. Сигурна съм, че Бог чува молитвите им. Какво казва Господ Иисус Христос на жената, що страдала дванайсет години от кръвотечение и оздравяла само като се докоснала до дрехата Му? „Дъще, твоята вяра те спаси.“ Защото когато човек има вяра колкото синапено зърно, той планина може да обърне… Вярата спасява и шепата евреи, живеещи в Израел, от изчезване в морето от враждебно настроени араби.
И ето, на следващата сутрин отново сме в Ерусалим и отиваме към Божи гроб. Този път обаче следваме мъченическия път на Иисус от Назарет по Виа долороса – от палата на Пилат и тъмницата, където е изтезаван, покрай всичките девет места, докато се влезе в базиликата на Божи гроб. Именно там са последните пет спирки: мястото на събличането, мястото на приковаването, мястото, където е издъхнал, камъкът на помазанието и гробът в пещерата, където е бил положен. За трети път заставам в скупченото множество, за да докосна отново мрамора върху камъка, където жените мироносици са намерили плащаницата, в която е бил обвит Иисус, но не и тялото Му. Прекалено много хора щъкат нагоре-надолу, натискат се,
подвикват. Шарени многолюдни протестантски групи от Африка и много руснаци. Чернокожите са облечени в еднакви ярки униформени дрехи. Панталоните на мъжете са като шалвари, а жените са с дълги до кокалчетата прилепнали рокли. Срещаме ги после по целия си маршрут и често ги чуваме да пеят. Плътно притиснати тяло до тяло, пристъпваме сантиметър по сантиметър и след около един час сме в сакралното пространство. Преди това, минавайки покрай коптския параклис, коленичих в поклон доземи и докоснах чистия камък, непокрит с мрамор, където, казват, е лежала главата на Спасителя. Тук паля първите свещи в базиликата. Почти никой не ме последва. Дали това е сляпо придържане към православните догми, се питам днес, защото наоколо бяха изключително хора от нашата група и руски групи – шумни, подвикващи, вкарали в действие лакти и обемни телесни форми, или безучастно спазване на утвърдения официален маршрут. Не знам. Но се лишиха от благословията на двамата коптски монаси, бдящи на това свято кътче.
При обиколката из стария град на няколко места забелязвам, че въздухът е силно напоен с аромат, който има особена сладост, сякаш пак съм коленичила пред Плочата на помазанието. Най-силно усещам тази миризма при портата на лъвовете. Наоколо няма никаква растителност, която би могла да изпуска благовонието, но то е толкова силно, че помолих Елик да ми каже какъв е източникът му, защото съм го усетила и на други места, докато обикаляхме палата на Пилат Понтийски, мястото на Тайната вечеря и тъмницата. Той ме поглежда учудено. Изненадана съм, че другите също не усещат миризмата. Само още една жена, която чува въпроса ми, потвърждава, че и на нея въздухът й мирише хубаво. Развеселен, Елик цитира стих от Библията, където се възпява благословеният въздух на Ерусалим.
Дадох си сметка, че това е субективно преживяване и за мен произходът му е необясним. В паметта ми възкръснаха други два подобни случая.
(Краят – в брой 14)