Брой: 48, 3 декември 2015 - ХРОНИЧНОТО ВЪЗПАЛЕНИЕ

Уважаема госпожо областен управител!
Уважаеми господин кмете!
Ваше Превъзходителство!
Уважаеми дами и господа!
Най-напред, бих искал да изкажа благодарност на ръководството на град Добрич за поканата да взема участие в това важно събитие. За мен е чест и привилегия да бъда заедно с вас.
Днес откриваме мемориална плоча в памет на репресираните  таврийски българи, подложени на масова депортация от страна на антинародния сталински режим.
От цялото си сърце благодаря на членовете на Инициативния комитет, на учените, писателите, поетите, журналистите и не на последно място на свидетелите, които с всяка година стават все по-малко. Тъй като благодарение на техните усилия отново се връщаме към трагичните събития отпреди 70 години, в резултат  на които жестоко и несправедливо пострадаха хиляди мои сънародници.
Прекланяме глава пред невинните жертви на престъпния  комунистически режим, пострадали само за това, че рискувайки собствения си живот по време на най-страшната в историята на човечеството война, решиха да поемат трудния път на завръщане в своята историческа Родина. Понеже са се надявали, че прародината-майка ще посрещне достойно децата си и ще им даде убежище. Това се случи, но за огромно съжаление не за дълго.
 Прекланяме глава пред паметта на Мишо Хаджийски – млад талантлив български поет и достоен лидер на таврийските българи. Неговото героично дело и драматичната му съдба са пример за достойна служба на своя народ, пример за бъдещите поколения украинци и българи.
Насилствената и драматична репатриация на таврийските българи е само един щрих от поредицата многобройни престъпления на сталинизма, извършени на украинска земя. Да си спомним за Гладомора (Големия глад) от 1932-1933 г., организиран от болшевишката власт за наказание на непокорните селяни, който отне живота на повече от седем милиона украинци, българи и представители на други национални малцинства. Да си спомним за масовите политически репресии през 30-те години, по време и след Втората световна война. Да си спомним за масовите депортации на кримски татари, българи, гърци и други етноси от родните места. Преди това имаше масова и насилствена индустриализация и колективизация на селското стопанство, унищожаване на украинската и българската култура, закриване на национални училища, вестници, преследване на интелигенцията и др. Българите, както и украинците, преживяха русификация, разкулачване, глад, всички вълни на сталинските репресии, а също и окупация от Вермахта.
Нямаме право да забравим за това. В този контекст редно е да спомена за приетите на 9 април т.г. от украинския парламент закони, призовани да съдействат за укрепването на държавната политика за възстановяване на историческата справедливост, декомунизацията на Украйна и за официалното осъждане на тоталитарните режими и тяхната престъпна дейност, преди всичко с цел да се избегне повторението на престъпленията от миналото и да не се допуска разпространението на идеите на нетърпимост и радикализъм.
Но историята се повтаря, макар и по спирала, но почти еднакво. Днес в едно изключително трудно за Украйна време не можем да не видим паралелите между политиката на тоталитарния СССР и сегашната политика на Русия, която продължава все повече да потиска правата на украинците в РФ и да погазва правата на човека в анексиран Крим. Руската федерация открито игнорира непрестанните искания на световната общност да спре системното нарушение на човешките права в окупирана АРК. От това страдат милиони украински граждани, преди всичко кримски татари, етнически украинци, българската общност.
Отделно безпокойство предизвикват опитите на Кремъл да откъсне силната украинска диаспора в Русия от нейните национални корени. Премахването на Федералната национално-културна автономия на украинците в Русия и Обединението на украинците в Русия, отказът от държавна регистрация на „Украински конгрес в Русия”, натискът върху Библиотеката за украинска литература свидетелстват за съзнателните усилия на Кремъл да лиши собствените си граждани с украински произход от правото на национално-етническа идентичност и културно развитие. Нима Сталин не се опитваше да направи точно същото в случая с таврийските българи?
Дълбоко съм убеден: в една демократична Европа на ХХI век не може да има място за престъпления на сталинизма и неосталинизма. Трябва да направим всичко възможно, за да не допуснем подобни аномалии в бъдеще.
Скъпи приятели!
Привършвайки, бих искал да ви изкажа благодарност за солидарността и подкрепата за Украйна в това съдбоносно за нея време.
Позволете да ви благодаря за историческата памет. Това, че благодарение на усилията на родолюбиви българи се появи този паметник, е много силен аргумент за тази памет.

Благодаря за вниманието

Паметник на таврийските българи

На 5 ноември т.г. пред сградата на Община Добричка, срещу барелефа на цар Борис III, бе открит мемориалният знак „В памет на таврийските българи“.
Организатори на събитието бе Инициативният комитет за построяване на паметника и Общобългарският съюз „Истина“. Сред гостите на тържеството бяха  кметът на град Добрич Йордан ЙАРДАНОВ, бившият областен управител д-р Маргарита НОВОСЕЛСКА, посланикът на Република Украйна у нас Н.Пр. Микола БАЛТАЖИ, чиято реч публикуваме на тази страница. Специално за събитието бяха пристигнали и потомци на таврийските българи.
Мемориалният знак беше открит от кмета на община Добрич г-н Йорданов и Георги ЧУНЧУКОВ – член на инициативния комитет и зам.-председател на Общобългарски съюз „Истина“. Неговото слово публикуваме на следващата страница.