Слово на Георги Чунчуков,
член на Инициативния комитет
и зам.-председател на
Общобългарски съюз „Истина”
Уважаеми госпожи и господа, скъпи сънародници, гости от далечна Таврия и България,
Преди всичко искам да ви благодаря, че се отзовахте на поканата да присъствате на откриването на мемориалния знак „В памет на таврийските българи”. Преди малко чухте от водещия каква цел си поставихме при учредяване на Инициативния комитет и кое бе най-важното ни начинание за постигането й. Целта и начинанието получиха популярност и извън България – в братска Украйна. Ето какво пише до нас по повод откриването на паметника сънародникът ни проф. Владимир Милчев, доктор на историческите науки при Запорожкия национален университет: „Това събитие е изключително важно за българите в Украйна!”. Оценката на проф. Милчев ни дава увереност в правотата и полезността на извършеното от нас и ни мотивира в по-нататъшната ни работа.
Точно преди месец, на 5 октомври, поставихме информационната табела за предстоящия строеж на паметния знак. Mнозина от минаващите край нея се спираха да я четат и когато стигнеха до думата „обект” и срещу нея написаното: „Мемориален знак „В памет на таврийските българи”,
питаха: „Кои са таврийските българи?”. Мисля, че и сега трябва да се отговори на този въпрос, макар и с две изречения.
Таврийските българи са потомци на българите основно от Ямболския, Сливенския и Одринския край, преселили се отначало в Бесарабия по време на руско-турските войни през вековете, а през годините 1861–1863 около 40 хиляди от тях се преселват в Таврия. Тогава Таврия е в пределите на Русия, днес тя е в Украйна – на север от Азовско море, между реките Днепър на запад и Дон на изток. Получили от руското правителство земя, в резултат на пословичното си трудолюбие се замогнали и водели нормален живот. Така е било до революцията през 1917 г. След нея животът им се променя драстично от последвалите я гражданска война, гладомор (1921–1923), по-късно – разкулачвания, изселвания и колективизация, втори гладомор (1932–1933), Големия терор през 30-те години, трети гладомор (1946–1947), наказателни трудови лагери. Тези събития са описани много точно в документалнопублицистичната книга „Голгофа болгар Таврии: анатомия репрессий (1920-е – 1940-е годы)”. Авторът й е бесарабският българин Васил Митков, председател на Запорожкото областно дружество за българска култура. Книгата му непременно трябва да бъде издадена на български език, четена и препрочитана. Така тя ще се превърне във втория паметник в България, посветен на таврийските българи – но паметник неръкотворен. От книгата става ясно защо българите от Таврия са взели съдбоносното решение за преселване в прародината си България, подлагайки се доброволно на неимоверни, трудно поносими изпитания. По инициатива на своя водач – таврийския писател и общественик Мишо
Хаджийски, през април 1942 г., когато Украйна е окупирана от немски и румънски войски, те пишат писмо до цар Борис III – Обединител с молба да обърне поглед и към тях, българите в далечна Таврия: „С една надежда живеем сега, че Ти няма да ни оставиш нас, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия и Македония, а ги взе под закрила в царството си. ... Всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана”. Отговорът на тяхната молба е положителен и през 1943 г. започва преселването на сънародниците ни от Украйна и заселването им в Добруджа и Лудогорието. Активни участници в този процес са както Мишо Хаджийски, така и дипломатите Любомир Кузупов – пълномощник на българското правителство в окупирана Украйна, и Иван Д. Станчов – български генерален консул в град Галац, Румъния. Таврийците получават същия статут като преселилите се от Северна Добруджа българи, а местното население ги посреща като родни братя и сестри. След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. започва и трагедията на таврийските българи. Те, като съветски граждани, са обявени за изменници и по заповед на Сталин правителството на Отечествения фронт е задължено да ги предаде на окупиралата страната ни Червена армия. Започва брутално преследване на българи от българи. Сънародниците ни, потърсили спасение в държавата, която те винаги са смятали за Родина-майка, биват гонени и репресирани от българското правителство в услуга на чужди интереси. Има запазени документи и спомени на съвременници за събитията от онова време, които свидетелстват за злощастната им съдба при депортирането. Прародината, посрещнала своите деца като любяща майка, ги прогонва като жестока мащеха. (Вж. книгите на добричкия краевед Атанас Марков „Българи в Таврия и таврийци в България” и на историка Радослав Симеонов „Депортацията на таврийските българи в СССР през 1945 година: премълчаната история”.)
Българският народ спасява своите евреи от депортиране в лагерите на смъртта, но две години по-късно не успява да спаси от същата участ еднокръвните си братя – таврийските българи. Защо ли? Наш национален и патриотичен дълг днес е ДА СПАСИМ ПОНЕ ПАМЕТТА ЗА ТЯХ, като увековечим мечтата им за родина и родно огнище, сбъднала се за кратко и, уви, последвана от жестоки репресии.
От казаното дотук мисля, че на всекиго е ясно защо трябва да има паметник на таврийските българи в България. Ето как се роди идеята за паметния знак. През април 2012 г. на среща с господин Атанас Марков по повод току-що излязлата му книга „Българи в Таврия и таврийци в България” той сподели: „Г-н Чунчуков, нека следващия път, когато се видим, да помислим дали не бихме могли да изградим паметен знак за тези страдалци, таврийските българи. Те заслужават това!”. За съжаление следваща среща нямаше. След десетина дни Атанас Марков почина. Светла му памет! Тогава аз приех неговите думи като завет от него, по-възрастния, към мене, по-младия, като послание от неговото поколение към моето поколение. Изреченото от него не ми даваше покой. Първа стъпка при осъществяване на завета му бе публикуваната от мен статия във в. „Добруджанска трибуна” - отзив за неговата книга. Акцентът в нея бе, че на причинителите на злодеянията се отдава незаслужена прослава, докато жертвите тънат в забрава. Година по-късно – в края на 2013 г., бе учреден Инициативният ни комитет. Две години след това паметникът е вече реалност.
А защо той е точно в Добрич? Защо не в някой друг български град? Защото това е градът, в който пристигат първите преселили се таврийски българи. Следващите биват разпределяни в различни добруджански и лудогорски селища. „... Успях да ги прекарам през Дунава до Добрич...” – пише в мемоарната си книга „Дипломат и градинар” Иван Д. Станчов. А Атанас Марков ни запознава с подробностите по посрещането, настаняването, а впоследствие и по депортирането им.
Защо паметният знак е в градинката пред входа на Община Добричка? Защото сградата, в която тя днес се помещава, тогава е била градската община и тъкмо в нея таврийците са контактували с българските местни власти при уреждането на новото си битие на преселници. Тук са били подготвяни и списъците за депортирането им. Духът на тези страдалци витае във и около историческата сграда.
А защо паметният знак е точно срещу барелефа на цар Борис III - Обединител? Защото с поставянето му в градинката, намираща се в границите на сегашния площад „Цар Борис III”, точно срещу барелефа върху фасадната стена на общината, се постига символика. Именно царят Обединител приема таврийските българи в Отечеството и така сбъдва надеждата, изразена в последното изречение на писмото им до него: „Дано даде Бог да бъдем заедно!”. С поставянето на мемориалния знак на това място те ще бъдат заедно и ПАМЕТТА ЗА ТЯХ СПАСЕНА ЗА ВЕЧНИ ВРЕМЕНА.
